Posted in Смисъл на живота Философия

Смисълът на човешкия живот – развитие на идеята от древността до наши дни

Смисълът на човешкия живот – развитие на идеята от древността до наши дни Posted on юни 18, 20102 коментара
кратък философски преглед

„Да преценим дали си струва да бъде живян или не животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията.“
— Алберт Камю /“Митът за Сизиф“/

Обществото, в което живее и съществува днешният човек, така нареченото високотехнологично, постиндустриално общество, се оказва съвсем не добро място за живеене. Свидетели сме на тотален срив на ценности, на едно постепенно, но устойчиво враждебно отношение към природата, на едно грандиозно изживяване на човека, като „господар“ на природните сили и на възвеличаване на мощта на човешкия разум. В същото време агресията и насилието ни заливат от всякъде и придобиват все по-извратени и трудни за обяснение форми.

Човекът започва да се чувства изключително несигурен, самотен и все по-нещастен, губи вяра в своите способности, примирява се с външно налаганите му ценности и все повече се отдалечава от своите собствени такива, забравя изначалните си мечти и се опитва да ги трансформира в неща, които не са му вътрешно присъщи.

Той прибягва да тези заместители, за да успее да запази, що годе , своето крехко, психическо равновесие, да намали ужасяващата го тревожност и да поддържа едно псевдо чувство на благополучие; реално, що се касае до наложените му от обкръжението ценности, но пагубно заблудно, ако си позволи да се вгледа дълбоко в себе си и да проникне в дълбините на своята душа.

В днешният свят на високи технологии, информацията ни залива отвсякъде, в глобалното интернет пространство само с едно натискане на копчето можеш да достигнеш до различини точки на земното кълбо. Науката достига до дълбините на  все по-дълбоки вселенски тайни и ги прави човешко достояние.

Но става ли човек по-щастлив, по-спокоен, по-удовлетворен от това?

Да, човекът вече господства над материалния свят, или поне така си мисли; да, той владее енергиите и природните сили, и ги използва в своя полза, или поне така се залъгва, но защо в личен и обществен план той се чувства все по-объркан, владее го чувство на безсилие и безсмисленост?

Защо физическите и психически болести го повалят все по-често, защо неврозите вече не се възприемат като изключение, а по-скоро като неотменна част от човешкото съществуване?

Защо при по-дълбоко вникване в индивидите около нас се ужасяваме от тоталното обезличаване на личността, от загубата на собствено Аз, от един масов, всепроникващ конформизъм?

Или както тъжно констатира големия мислител Ерих Фром: „ Превърнали сме се в автомати, подвластни на илюзията, че живеем като личности с наша, собствена воля.“

И ако това е така, то автоматът не живее, той съществува. Зад фасадата му на доволство и оптимизъм се крие трагедията на голямо нещастие.

Съвременният човек е обхванат от съмнения за себе си, за целта и смисъла на живота си. Той губи моралните си и нравствени устои и отчаяно се лута в ръководните си принципи и мотиви на поведение. Обществото, в което живеем е потънало в блатото на тотална морална криза в основата на която стои огромното безразличие на човека към самия себе си.

Това е едно „болно общество“, в което индивидите са отчуждени от собствените си сили, загубили са чувството си на самоуважение и уникалност и често се отнасят към самите себе си и към близките си като вещи, като инструменти за постигане на някакви съвършенно чужди за тях цели, с които се идентифицират.

Как Аз-ът, изправен пред неумолимостта на битието, посреща задължението да живее, въпреки преходността на съществуването?

Екзистенциалните въпроси като „живот-смърт“, „смисъл-безсмислие“, свобода, избор, отговорност непрекъснато се изправят пред нас във всекидневието и търсят своите отговори.

Противоречието живот-смърт е основа за осмисляне на живота. Смъртта е неизбежна даденост на битието и страхът от нея граничи със страха от живота. Смъртта изпълва не само със страх, но и открива хоризонт за връщане към автентичното съществуване на човека, към неговото самоосъществяване, без натиска на външната принуда. Съзнанието за нея изпълва с безпокойство, но и насочва Аз-ът към осмисляне на своя път през живота.

Как се е развивала идеята за смисъла на живота през Древността?

Два са основните пътя по които тази неподвластна на времето, общочовешка идея върви:

Първият е, че смисъла се открива в задоволяването на всички сетивни и телесни човешки потребности и желания.

Вторият път за смисъла на живота е в надмогването на сетивното и телесното у човека и в търсене на висши, духовни и нравствени измерения в човешкото съществуване.

Всички велики духовни учители на човечеството наблягат на духовното самоусъвършенстване на личността, на високите морални и нравствени ценности, на неразривната връзка на човека с природата и Космоса.

Обратното схващане – за радикалния хедонизъм, застъпващ идеята, че смисълът на живота се намира в извличането на максимално удоволствие и, че егоизмът и алчността са черти на характера, които водят до благополучие, хармония и мир, се разпространява сред властващите и богати прослойки още от Древен Рим. Откритото му пропагандиране, обаче започва през 17 век с появата на утилитаризма и придобива масово разпространение в днешното общество, където обществено-икономическата система вече определя кое е добро и полезно за човека, а не той самият. В което всъщност е и проблемът за кризата на смисъла.

В древна Гърция античните мислители-философи намират идеала за щастлив живот в живота на знаещия. Идеята за закономерност и целесъобразност в човешкия живот пронизва тази епоха и определя космичния и характер.Проблемът за човешкото страдание се разглежда като се търсят причините, които са го породили, средствата, с които то може да се преодолее и условията, при които то не би се случило. Човекът търси  знание, с което да измени към добро своята участ.

Сред античните философи, от орфиците , Питагор, Хераклит, минавайки през Сократ, Платон и Аристотел и достигайки до Епикур, Диоген, скептиците и стоиците, единствено Аристип проповядва, че щастието е равнозначно на изпитаните удоволствия и смисълът на живота и доброто се корени в плътските наслади и удоволстването. Донякъде този хедонизъм е поддържан и от Епикур, с неговото учение, че удоволствията са „началото и краят на блаженния живот“. Но той разграничава видовете удоволствия, и ги свързва с липсата на страдание, с пълна хармония и безметежност на духа, състояние, наречено от него „атараксия“.

За разлика от античното разглеждане на въпроса за смисъла през призмата на митологията и идеите на логоса, според които всичко се извършва под въздействието на Божествения закон, разума, който е вечен, всеобщ и необходим, то през Средновековието / 3-4в. от н. е./ разбирането за човешкият живот е в тясна връзка с християнската религия и могъществото на църквата. Настроението на хората на мисълта през този период, Свети Августин, Свети Франциск, Тома Аквински, Боеций се определя като дълбоко усещане за нещастие по отношение на земните дела, което става търпимо и се приема единствено поради надеждата за един по-добър отвъден свят. Средновековният човек живее в свят, сътворен от Бога. Учението за безсмъртието се превръща в основно вярване. Веднъж изгубил Божията Благодат, човек я добива наново чрез религията и свързвайки се с Бога, постига спасението си. Отвъдният свят е схващан не метафизически, различен от земния, а като предстоящ свят, в който добродетелните ще се наслаждават на вечно блаженство, а злодеите ще бъдат подложени на  вечни мъчения.

Но тук вече се забелязва едно силно разминаване между теорията и живота. Църквата е показател в това отношение- проповядват се едни ценности, а се живее по съвършенно различен начин. През така наречените „тъмни векове“ духовенството, проповядващо преклонение и следване на Бога, в преобладаващата си част се отдава на насилие, безнравственост и светски живот. То бива покварено от благосъстоянието и неограничената власт, които вярващите му осигуряват. Колкото повече Църквата изисква авторитет, толкова повече простолюдието бива поразено от тоталното противоречие между думи и дела. Това отблъсква хората от религиозните идеи.

През периода на Ренесанса светското начало изтласква духовното.Земното съвършенство става предпочитано пред отвъдното блаженство.

Човекът преоткрива света за себе си и това го насочва към егоизма и индивидуализма. Земното щастие, насладата, плътското удоволствие стават приоритетни. Човек поставя себе си наравно с Бога. Ренесансът преоткрива и красотата на природата. Заражда се хуманизмът, като идейно течение, което развенчава двуличието на официалното християнство.

Свободната ренесансова личност признава нравственото съвършенство като единствен духовен идеал.

„Мисля, следователно съществувам“ провъзгласява Декарт своето преклонение пред разума. Призивът на епохата е да се изследва природата, да се изучават нещата, не думите.

Емпиризмът смело навлиза във всички научни области. Антропоцентризмът завладява научната мисъл и утвърждава тезата за безграничните способности на човека. Човекът заживява с природата, потъва в нея и се усеща като част от нея. Той търси и иска да узнае истината за света и за себе си.

Идеологията на хуманизма защитава достойнството на човека пред самия него. Така и смисълът на живота се насочва към идеята за нравствено съвършенство на свободната личност. Провъзгласяват се нови морални принципи като свобода, равенство, справедливост.

Човекът застава в центъра на мирозданието и философията. Целта и смисълът на живота се търсят в знанието, което трябва да има като крайна цел господството на човека над природните сили.

Висшият нравствен идеал за един от големите мислители на 17в. Б.Спиноза е в постигането на блаженството, като резултат от опознаването на единството, свързващо духа и природата като цяло. За него разбирането на естествения ред на нещата е и разбиране на Бога, а целта на живота на човека стои в опознаването на природата и на себе си, с цел постигане господство над личните страсти и афекти.

Духът на Новото време се определя от съзнанието, че науката  осъществява прогреса на обществото и човека. Хората виждат своя свят не по мярката на Бога, нито по мярката на човека, а според обективните закони.

„Науката е бездна, по-дълбока от океана.“ възкликва Монтескьо.

Новото време открива обективните закони по които се движи света – природните, като техен изразител става естествознанието, социалните – с трудовете на Хелвеций, Хегел, Фойерабах, и нравствените – представени от И.Кант.

Френските материалисти от 18в. и утилитаризмът, като идейно – философско течение поставят решаването на основния философски въпрос за морала и целта на живота на основата на материалистическата теория на познанието.

На преден план излиза принципа на личния интерес, като основа на човешките постъпки. Човекът се разглежда като земен, от плът и кръв, със земни интереси, жадуващ земно щастие, удоволствие и наслада, както и избягващ страданието. За Холбах „Добродетелта не е нищо друго, освен ползата на хората, обединени в обществото.“

В буржоазната идеология героизмът и възвишеният начин на живот не представляват нищо.Частният интерес е този, който стои в основата на общественото благоденствие.

За И.Кант, големият мислител, представител на школата на „трансцеденталния идеализъм“ изходната точка е идеята за свободата. А свободата е способността да бъдеш управляван от разума. Тя е назована от него „автономна воля“ и е противоположна на всякакви действия, предизвикани от чувства, желания и предпочитания. Висшата нравственост се намира извън всякаква целесъобразност, постулирана от утилитаризма. Тя не служи за задоволяване на някакви потребности и интереси на човека. Смисълът на живота е в това хората да развият своята „добра воля, за да действат според повелите на разума.

„Автономната воля“ на Кант е различна от „волята за власт“ на Ницше. В своя ирационализъм Ницше развива теория си за „свръхчовека“, стоящ отвъд доброто и злото. Той никога не прави това, което иска, а това , което е нужно. Трябва да стане господар на самия себе си и на собствените си добродетели – „да надскочи ръста си.“ Със своето учение Ницше способства за укрепването на авторитарната власт и елитарното господство. Не случайно, нацистката идеология се опира на неговите идеи за „свръхчовека“, на отрицанието на морала и волята за власт.

Как и къде намира смисъла да живее човека в капиталистическото общество?

Чудовищно отчуждение на хората характеризира този период в човешката еволюция. Човекът бива обезличен, губи тотално своята свобода и индивидуалност, конформизмът е превзел душите, хората са разединени, губят своите изначални основи и смисъл на живот. Мотивите на обреченост, абсурдност и безсмисленост на живота, на примиряване с враждебната действителност, пронизват идеите на мислителите-екзистенциалисти от този период. В епохата на монополистичния капитализъм човешкото достойнство е сринато и тотално потъпкано, личността е опустошена и лишена от нравствени еталони, цари икономическа разруха, културна обърканост и неудовлетвореност.

„Трудно е, господине, много трудно е да бъдеш човек… За да понасяте човешката си участ, и вие като всички имате нужда от много смелост…“ констатира Ж.П.Сартр

Но именно в такава трудна ситуация изпъква с огромна сила важността на свободния човешки избор  на поведение. Човек има свободата сам да избира себе си. Той създава „собственото си съществуване“ и в това отношение всеки е абсолютно свободен как да постъпва и да гради живота си. Всичко, което човек прави зависи от индивидуалния му избор.Отчуждението , самотата и разединението между хората могат да се преодолеят единствено залагайки на непреходни ценности като милосърдие, солидарност и взаимна любов между хората.

Идеята за смисъла на човешкия живот в България по това време намира най-могъщ израз в учението на Духовния Учител Петър Дънов /Беинса Дуно/.

Човешкият свят е безкрайно ограничен и в същото време необятен -зависи с кои очи го гледаме: дали с физическите или с тези на душата. Духовните учения и практики са тези, които ни помагат да си отворим очите за повече измерения от живота и най-вече за тяхната свързаност. Мистиците, мъдреците, посветените, които гледат с очите на душата и духа са разбрали, че „всичко е във всичко, но във всяко по особен начин“. Това създава хармонията в която съществува Великото Единство, което назоваваме Бог и чието друго име е Любов.

Духовния Учител, пратен на българите, живее и твори в една епоха, през която във всички области на живота настава поляризиране на силите. Очертават се две течения – старото и новото. В областта на науките са създадени условия за тържеството на материализма – един завършен резултат от старото. Едновременно с това, отвъд границите на материалното човек се докосва и до един друг свят, до Невидимия, Духовния свят – това е новото.

Двете сили се борят – старото и новото, като борбата е безмилостна. Старото обединява човеците чрез насилието. Новото ги обединява чрез Любовта и Братството.

В тази епоха Учителят Петър Дънов със своето слово и своя живот внася нова мисъл и нови идеи, за да покаже един нов път – пътя на Любовта, Мъдростта и Истината – за всички народи , за цялото човечество.

Неговото словестно творчество обхваща повече от 5000 беседи и лекции, изнасяни в продължение на около 40години. Музикалното му творчество обединява повече от 150песни и мелодии както и свещеният танц Паневритмия.

„Пази свободтата на душата си!

Пази силата на духа си!

Пази светлината на ума си!

Пази топлината на сърцето си!“  –

тези думи са издълбани на една от скалите до второто езеро от Седемте Рилски езера, където Учителят всяко лято води своите ученици да установят хармония с Вселената.

Смисълът на живота, който той ни сочи, е човек да осъзнае себе си като част от Цялото, за да е щастлив. Без да разбере живота си като част от Цялото и без да го осмисли, човек не може да бъде истински щастлив. Лична задача на всеки индивид е да схване онова, което е най-важно за неговия живот и да го изпълни. Изпълнението на личната духовна програма на всеки е смисълът на живота.

„Животът има смисъл, доколкото човек принася плод в цялото. Пътят по който искам да ви въведа е един от най-лесните пътища. Това е път по който всеки от вас може да съгради живота си. Така той ще изживее един добър живот и ще има всички добри условия. Като работи за Цялото, човек приема енергиите на Цялото в себе си. Ако човек не схваща дълбокия смисъл на живота, той губи кредита на разумните същества, които носят Божествения живот и му дават знания. Човек трябва да знае какъв е смисъла на живота. Той е много по-висш, отколкото си го представя. Смисълът на живота е в усъвършенстването на човешката душа…“

Един от големите умове на нашето време, А.Айнщайн, който се прекланя пред величието на Духовния Учител Петър Дънов споделя, че „ Да бъдеш религиозен означава да си намерил отговор на въпроса: „Какъв е смисъла на живота?“

А философът Витгенщайн ни предлага още една дефиниция: „Да вярваш в Бога означава, да виждаш, че животът има смисъл.“

Бог или по-точно вярата в него е извор на сила, енергия, на идеи и вдъхновение, който ние хората трябва да опазим дълбок, непресъхващ и бистър.

Въпреки претенциите за опознаване и разбиране на природните закони и подчиняването им на човешкия разум, човек все повече и повече се отдалечава от природата. С развитие на индустриалното общество машините заместват човека и трудът се отчуждава от него. Той вече не носи радост и удовлетворение, не способства за човешкото благополучие. Егоизмът се налага като етически стандарт, като човека се преценява по това какво притежава, а не по това какво е. „Притежателният модус“ обхваща все повече човешкото съзнание и това се осъществява не без подкрепата на обществената система: която издига на пиедестала вещоманията и задоволяването на всяко желание, маскирайки го като една криворазбрана „любов към човека“ и „стремеж към реализация“.

Обществото, с неговите политически, икономически, образователни и други системи успешно манипулират възгледите на човека, превръщат го в послушно „винтче“, определят приоритетите му под прикритието на тезата за сливане на обществените с личните интереси.

Но само човек, който е осъзнал себе си и е успял да реализира собствения си уникален потенциал, може да премине отвъд пределите на своята индивидуалност и да се слее с Всеобщността.

„Единствено човекът може да намери целта на живота си и средствата за нейното реализиране“ – казва Е.Фром.

В крайна сметка всеки човек трябва да положи усилие да разбере и осъзнае какво се случва около него, докъде е той, като социално същество, и доколко трябва да приеме конформизма и обезличението, за да живее в „благополучие“. Трябва да поеме отговорност за собственото си поведение и живот и да си даде ясна сметка какво иска от живота, какви са приоритетите и ценностите му и доколко те са негови същностни или са му външно наложени.

Всеки човек трябва да осъзнае, че той е част от природата и е дълбоко свързан с другите хора, така че не би могъл да гради своето щастие на нещастието на околните.

Любовта, добротата, милосърдието, разбирането, съпричастието, проявени към себе си и към всички останали хора, дълбокото вникване в природната мъдрост и живот според Вселенските закони, откриване и реализиране на собствената индивидуалност и сливане с Космичното, от което ние сме частица, това трябва да стане цел и смисъл на живота на Новия човек, ако иска да върви напред и да изживее възможно най-достойно живота си.

2 comments

  1. Смисълът на живота е един и същ за всички хора през всички времена.Имам точен физико-математически модел,който обяснява смисъла на съзнателния човешки живот.Мога да отговоря кога казваме,че живота е безмислен и кога,че има смисъл.Крайната цел на всички хора е една и съща и те не могат да я променят,а само я преследват с всички сили.Знам,че изглежда налудничаво,но ако някой се интересува,бих се опитал да обясня.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *