Posted in Поезия (лирика)

Болка от любов – лирика (книга първа)

Болка от любов – лирика (книга първа) Posted on юли 7, 20102 коментара

* * *

ЖЕНА СЪМ,

с цялото си женско тайнство,
не се опитвай да ме разгадаеш,
не ще успееш, само ще се мамиш,
защото аз съм красота, разпръсната в безкрая.
Не се залъгвай, че си ме обсебил –
аз мога да съм вярна
и пак да ти изневеря,
със спомена далечен,
със мислена отмора
при теб да съм –
и да съм цяла в самота.
О, не!
Не можеш с нищо мене да сравниш,
аз съм една от многото,
но съм Една.
Обречен си във мойто женско тайнство
да гориш,
заклет си в моята свещена красота.

* * *

Душата ми е кенарена,

на тънко надиплена,
свилена в болката и в радостта,
сбирана нишка по нишка –
и разнищена –
за красота.
Душата ми е кенарена,
обагрена със сто истини,
от платно по-избелена,
от злато по-пречистена,
тъкана е от конци замислени .
От сто истини
коя е най-истина?
Душата ми е кенарена,
със песни и плач е везана,
от робини приведени и боси селянки,
във плач майчин е прана,
в очи бащини, тъжни
е киснала –
Душата ми е кенарена –
със сила и обич истинска!

* * *

Искам да изживея живота

на малката тревичка,
за да разбера колко
голямо е сърчицето и,
та прощава на всички, които я тъпчат,
и всяка сутрин намира сили
да изправи стебълце към слънцето.
Искам да разлея водата си
като океана,
и да съединя завинаги
огромните континенти
на безкрайните му брегове.
Искам да се присъединя в
ятото на еднодневките,
за да мога да осъзная
смисъла
на тяхната вяра.
Искам да съм цялата Галактика,
и да мога,
от трона на слънцето,
да управлявам живота
с помощта
на най-добрата
мъглявина.
Толкова ли много искам..?

* * *

Разцъфва дрянът,

мигове забравени
преливат тихо в моята душа.
Във жълтото на дряна са удавени
и твоята , и мойта красота.
Напъпва истината,
в клончета студени,
събрали огънче за малко топлина.
Отлита споменът,
преминал в свойто време,
не ни дочакал да изживеем пролетта.

* * *

Усещаш ли как всичко е затихнало,

не диша даже сивата тъма,
земята във очакване е стихнала,
измита от невинната роса.
Усещаш ли тъгата на дърветата,
и упрека, във листите им скрит,
усещаш ли загубеното по човека
отдал ти своя порив чист.
Усещаш ли безброя на небето,
диханието на шума,
едва, едва,
усещаш ли лъжливата утеха,
разперила огромни пипала?
Послушай:
в хоризонта буреносен
се стапя цялата измама на света,
и пада дъжд –
обречен и жигосан,
оставяйки и теб, и мене в тишина.

* * *

Искаш ли днес да не сме същите,

спокойни и уверени в себе си,
да зарежеме всичките скрупули
и да бъдем луди неверници.
Тъй да крачим,
без подли прикрития,
срутили всякакви паравани,
по сандали,
преметнали истината, която като щит ще ни брани.
Да оставим настрана недоверието,
към хората и живота изобщо,
премного е човешката мъдрост,
хайде ние да бъдеме глупави!
Ще разтворим широко прозорците,
ще гърми докрай грамофонът,
а ние ще танцуваме бясно
по горящите въглени на балкона.
Ще пътуваме със скорост непозволена,
не ще спазваме никакви знаци,
шеметни, смахнати, изморени,
и пияни от болка и щастие…
Като малки деца ще се спираме
пред витрините – синьо-неонови,
градският шум на мотор ще вибрира
във телата ни, строги и тромави.
И ще плюем на сивото ежедневие,
усукващо капани от дните ни.
Само днеска, един ден през годината
нека да бъдем различни!

* * *

А можехме да се обичаме

и можехме да предотвратим
взаимното си безразличие,
което ни опустоши.
И можехме да оцелеем
в поток от хорските очи,
да изгориме можехме,
а не да тлеем,
в очакване на някой да ни утеши.
Възможно бе да съхраним
и порива, с нестихващата мощ,
да се обичаме
и да отредим
на любовта необходимия разкош.
Можеше света да бъде наш,
реално,
и без всякакво увъртане…
Възможно бе
и нека като грях
да ни пробожда истината,
че трябваше да се запазим същите.

* * *

Задаваш си въпроси след въпроси.

Измъчваш се във странни размишления
и търсиш истината за живота,
потънал в мрачно откровение.
Мълчиш и мислиш,
сложно и пресложно,
какво е цел, борба, падение,
защо е щастието невъможно,
какво да бъде твойто поведение?
Мълчиш и мислиш,
търсиш да откриеш
какъв е смисълът
на святото рождение?
Какво си ти?
Какво сме всички ние
и нявга ще намерм ли спасение?
А всичко тъй е просто и естествено,
и вечно –
като старата земя,
без мислене и празни умозрения:
Обичай хората, човече,
и вярвай във безсмъртната им красота.

* * *

Да се спрем преди да тръгнем.

Толкоз малко ни остава –
две ръце, една прегръдка.
Малко нежност – за раздяла.
Кичур чувство,
пръстче ласка,
повей, носещ тишина.
На раздяла –
не омраза,
малко обич –
топлина.
Две ръце, една прегръдка –
и сълза – във шепа студ.
Боже, колко истински си бил
гледан в гръб…

* * *

Странно стоя

и ми е тихо.
Само дъждът по прозореца чука.
Някъде, някого точно раниха…
Ала не помня дали само в съня ми.
Падна небето.
И ми е тихо.
Така по здрач сякаш по-се живее.
Някъде, някой страшно извика…
И онемя…
До понеделник.
Студ по прозореца,
в капката дъжд.
А ми е тихо като във рая.
Някъде, някого умъртвиха.
С една дума.
И без пощада.

* * *

Твоите длани и моето тяло,

парят…докосват…
Една дълга целувка…
Всичко е нежно и преболяло!
Падаме праведни –
в една грешна прегръдка.
Твоите устни и мойте очи…
Неми и молещи…
Гледат…Мълчат…
Всичко е казано.
Недоизказано…
Думите в наште сърца ще тежат.
Твоята нежност и моята обич,
сила и слабост,
грях и величие!
Господи!
Силни са тези що могат
и след омразата –
пак да обичат.

* * *

Нужен си ми –

с топлата усмивка,
с погледа си ведър и добър.
Нужен си ми –
като верен пристан –
да се приютявам тихо всеки път.

Нужен си ми –
с вярата в човека,
с топлите си, ласкави ръце.
В този свят –
фалшив и безразличен –
нужно ми е твоето сърце.

И не питам докога,
и как,
и колко,
нужен си ми всеки,
всеки ден.
В тази малко закъсняла среща,
нужен си ми –
в щастие и болка,
да си винаги в душата ми
и в мен.

2 comments

  1. Скъпа Ани, нужни са ни хора, като теб, истински, искрени, непредубедени, търсещи и стремящи се към истината. Благодаря ти за всичко, което си написала.Моля те, да ми разрешищ да покажа твои стихов и част от писанията ти за някои вестници, като “Психо+”, “Квантов преход”… Пиши ми, ако обичаш на горния имейл, а в Фейсбук съм Лили Петрова. Прегръдки: Лили

  2. Ани, исках да ти пратя “Апокалипсис” на Захари Зоограф с трите единици от Преображенския манастир, но не успях да го залепя. Сегурно си го виждала, моля те, кажи ми как го тълкуваш. Лили.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *