“Да бъдеш религиозен, означава да си намерил отговор на въпроса:“Какъв е смисъла на живота.“
Алберт Айнщайн

„Да вярваш в Бога, означава да виждаш, че животът има смисъл.“
Л.Витгенщайн

На пръв поглед Вселената, животът и разумът съществуват благодарение на някакво чудо. Законите и фактите около нас като че ли действат по един изумително целесъобразен начин. Още Лайбниц оповестява идеята, че нашият свят е възможно най-добрият от всички светове. Това е така, защото този свят е създаден за хората, те представляват определени крайни цели. Над Вселената властва разум, който се е погрижил за нейното целесъобразно устройство. Този надвселенски разум е наречен Бог.

Бог, или по-точно вярата в него е извор на сила, енергия, на идеи и вдъхновение, които ние хората трябва да опазим дълбок, непресъхващ и бистър.

От научна гледна точка, религията  се дефинира като система от възгледи, основани на вярата в свръхестествени сили, а също и като съвокупност от морални норми, практики и ценности. Етимологията на думата религия идва от латинския глагол „religare”, означаващ – „свързвам отново“.

Възстановяването на връзката с Бога е основния смисъл и цел на религията като феномен на културата. Веднъж изгубил Божията благодат, човек я добива отново чрез религията и така постига спасението си. Човекът трябва да бъде религиозен, да са стреми към свързване с Бога, за да бъде спасен от изначалната си греховност.

Тук ще разгледам пет основни религиозни системи -Юдаизъм, Хриситянство, Ислям, Будизъм и Даоизъм и вижданията им по проблема за смисъла на живота.

ЮДАИЗЪМ

Писмени свидетелства за Юдаизма намираме в Библията, в Стария завет, сътворен около 5в.пр.н.е. с описанието на рода на Авраам. Тук Господ е представен като Всевишния, Създателя, като живия Бог, който трябва да слушаме. Заповедите му са безприкословни, изискват пълно подчинение и обещанията му внушават пълно доверие. Бог сочи на човека пътя по който трябва да живее, целта и смисъла на живота му. Вярата на Авраам в Бога е толкова силна и непоколебима, че той е готов да пожертва единствения си син Исаак.  В лицето на Авраамовия род Бог вече е избрал своя народ от правоверни и сключва завет с него.  Заветът продължава с Исаак, след това с Яков, който ще се преименува на Израил. Така еврейският народ приема Закона /Тора/. Няколко века по-късно Моисей подновява Заветът и под Божието ръководство освобождава еврейския народ от робство в Египет. В Синайската планина Моисей прима повелята да води народа си към Обетованата земя. В продължение на 40год. странстване народът се учи да разбира Божията воля и да и се подчинява. Именно Моисей е пророкът получил цялото Божие откровение за това как следва да се живее.

То е представено съвсем точно в Тора /Петокнижието/ от Стария завет под формата на Десетте божи заповеди. Тези нравствени изисквания са вечни, установени веднъж завинаги. Те са идеални принципи, противостоящи на земната практика и материалните интереси на хората. Моралните заповеди от Синайската планина учат хората как да живеят по най-правилния начин на земята, за да могат да се доближат максимално към Бога.

Отразени са в Бибилията /Стария завет, Изход,гл. 20, с. 3-18/

1. Да нямаш други Богове освен мене.
2. Не си прави кумир, или каквото да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което  е на земята долу, или което е на водата под земята; да не им се кланяш нито да им служиш, защото аз Господ Твоя Бог съм
3. Не изговаряй напразно името на Господа твоя Бог
4. Помни съботния ден, за да го освещаваш.
5. Почитай майка си и баща си, за да се продължават дните ти на земята.
6. Не убивай
7. Не прелюбодействай.
8. Не кради.
9. Не свидетелствай лъжливо против ближния си.
10. Не пожелавай къщата на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти“.

В тази насока се разглежда целия живот на човека, неговия смисъл и предназначение:

„И да възлюбиш Господа твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичката си сила. Тия думи, които ти заповядвам днес нека бъдат в сърцето ти.“

/Библия, Второзаконие,гл.6,с.6,7/

ХРИСТИЯНСТВО

 

Християнството е въплатено в образа на Исус Христос и в неговото слово.
„В началото бе словото; и словото бе у Бога; и словото бе Бог.“ / Евангелието на Йоана, гл. 1, с.1 /

Смисълът на живота, според християнството, който трябва да съпровожда човека в земния му път, е да се стреми да си възвърне изгубената връзка с Бога и така да постигне спасението си. Христос е изпратен като изкупител на човешката греховност и като такъв поставя начало на най-паметния възход на човешкия род към Бога. Неговата смърт и възкресението му са начало на Нова ера.

В основата на християнството стои Новия завет с четирите Евангелия: на Матея, на Марко, на Лука и на Йоан, деянията на Апостолите; съборните послания на Петър, Йоан и Павел; откровението на Йоан.

Исус Христос е носител на новото учение на Любовта. Той декларира безрезервната си вяра в Отца, изпълнява Закона, като отива по-далече от него и общува с недостойни от гледна точка на Закона хора. Не се вълнува нито от ортодоксалността на вярата, нито от правилното и прилагане, нито от властта, нито от движенията срещу нея.

Воден е единствено от волята на Отца си изразена в двойния закон на любовта, който гласи първо:

„Да възлюбиш Господа, твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичкия си ум!“ и второ:

„Да възлюбиш ближния като себе си!“ /Евангелие от Матея, гл.21, с.37-40/

За разлика от Стария Завет на юдеите, където моралният закон изисква „око за око, зъб за зъб“ и „обичай ближния си, мрази неприятеля си“, то в Новия завет, Исус, носейки Божията любов в себе си, проповядва:

„Но аз ви казвам, обичайте неприятелите си, и молете се за тия, които ви гонят, за да бъдете чада на вашия Отец, който е на небесата; защото той прави слънцето си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните. Защото, ако обичате само ония, които обичат вас, каква награда ви се пада? Не правят ли това и бирниците? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не правят ли това и езичниците? И тъй, бъдете съвършенни и вий, както е съвършен вашият небесен отец.“ / Матея, гл.5,с.44-48/

Чрез Христовото слово Бог огправя завета си към хората на земята, учи ги да живея по най-достойния начин, отваря очите им за целта и смисъла на живота:

„ Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно.

Блаженни скърбящите, защото те ще се утешат.

Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

Блажени които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.

Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост.

Блажени чистите по сърце, защото те ще видят бога.

Блажени гонените за правда, защото е тяхно небесното царство.“    /Матея,гл.5/

Цялото Божие послание към хората, струящо от Христовите уста, ни кара да се замислим за живота си, за това към какво се стремим, какво за нас има най-голяма стойност, как да гледаме на света около нас, в какво да вярваме, какви идеали да изповядваме.

„Недейте си събира съкровища на земята, дето молец и ръжда ги изяждат, и дето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец и ръжда ги не изяжда, и дето крадци не подкопават нито крадат; защото дето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти…“

„Не се безпокойте за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото си, какво ще облечете. Не е ли животът повече от храната, от тялото, от облеклото…“

Моисеевият закон определя ясно какво очаква Бог от нас. Исус ни призовава да отидем по-далеч от това, което изискват от нас Закона и Кодексите, да надраснем социалните противоборства, успокоителната сигурност, битовите прагматични предначертания, за да изживеем благодата на Любовта, която иде от Бога и се възвръща към Бога.

В Новият завет е направено най-красивото описание на Любовта, чиито изразители трябва да станат хората през своя живот:

„Ако говоря с човешки и ангелски глас, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкото си имане за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва. Любовта дълготърпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася; не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразня, не държи сметка за зло, не се радва на неправдта, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.“ /Първо послание към коринтяните, гл.13,с.1-9/

Това, което дава смисъл на Христовата смърт е неговото възкресение, поради това ,че то е залог за нашето спасение.

Следването на Христовия завет е гаранция за крайно и вечно човешко възкресение, чиито смисъл не е още напълно и изцяло изяснен за хората и чиято реалност все още не може да бъде напълно обхваната от въображението ни.

ИСЛЯМ

В етимологичен план, думата ислям идва от арабски и означава – покорство, подчинение. А думата мюсюлманин идва от муслим и означава – покорен, вярващ, верен. За ислямската религия най-характерно е следното верую:
„Всичко идва от Аллах, всичко се връща при Аллах, защото няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.“

Пророкът Мохамед се ражда в Мека, днешна Саудитска Арабия, през 570г.след Хр. През 610г. започва предаването на откровенията от Бог /Аллах/ към Мохамед чрез архангел Джебраил /Гавраил/. С разпространението на откровенията Мохамед се занимава до края на живота си – общо 23 години, като е  непрекъснато гонен и преследван от съвременниците заради възгледите си.

Същността на ислямската религия е отразена в Корана и в Сунна. Коранът представлява една единствена каноническа книга, чиито автор е Аллах, който говори чрез устата на своя пророк. Божието слово е спуснато на Мохамед, който го изговаря, чете, вика или декламира.

Коранът се състои от 114 глави, обхващащи 6200 стиха. Тъй като в Корана не всичко е ясно и детайлизирано, идеите се предавата под формата на разкази и разяснения, наречени Хадиси /сказания/, от които всъщност се състои Сунна /традицията/

Повелите на Аллах са конкретизирани най-вече в Петте ритуални задължения:

1. Да изповядва истинската вяра, която е изразена във формулата: „Няма друг Бог , освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.“
2. Да извършва ритуалните молитви по пет пъти дневно.
3. Строго да съблюдава поста в свещения за мюсюлманите месец Рамазан.
4. Вярващият е длъжен да дава милостиня и да върши добри дела
5. Всеки истинно вярващ трябва да ходи на поклонение в свещенния град Мека.

Нравствените морални ценности, които са цел в живота на всеки правоверен, са изброени в /Корана – гл.17,с.22-37/:

1. Не въздигайте друг Бог, наред с Аллах
2. Проявявайте доброта към родителите си
3. Отдавайте дължимото на роднините си, на бедняка и странника.
4. Не бъдете скъперници, нито разсипници
5. Не убивайте децата си поради страх от бедността.
6. Не се доближавайте до прелюбодеянието.
7. Не убивайте, освен за отмъщение или за справедливо дело.
8. Не се докосвайте до собствеността на сирака
9. Изпълнявайте обещанията си
10. Не лъжете и не хитрувайте
11. И не следвай онова, за което ти не знаеш нищо /бъдещето.
12. Не бъдете нито надменни, нито горделиви.

Ислямският Бог-Аллах е доста различен от християнския. Той не е твърдо против убийството. От една страна Аллах забранява насилственото лишаване от живот както и детеубийството, по време на глад или недоимък, или когато новороденото е момиче, но той позволява да се убива по време на война, или за отмъщение. Двойнствеността му се проявява и в наставленията му за брака: препоръчва моногамията, ала разрешава и полигамията /до четири съпруги/. В ислямската религия съществуват много дискриминационни идеи: по отношение на жените, по отношение на правоверни и на неверници, както тя дели хората.

Коранът оправдава насилието, дори най-жестокото. Идеята за Джихад /Свещенната война/ се споменава наред с Петте ритуални стълба на вярата, като дълг да се защитава и пропагандира Исляма.

„И се борете против идолопоклонниците всички заедно, така както те се борят против вас заедно…“ /Корана, гл.9, с.36/

В днешно време идеята за тотална война отстъпва място на стремежа към пропагандиране и експанзия на исляма, дори и не само по религиозни причини.

БУДИЗЪМ

Будизмът е една от основните световни религии, разпространена главно в азиатските страни, но която предизвиква огромен интерес към себе си на Запад в днешните времена. Тя възниква през 5в.пр.н.е в Индия и за неин основател се счита принц Сидхарта Гаутама Буда, роден в долината на река Ганг.

Буда идва от санскритски – „budha” и означава „просветлен, пробуден“. За разлика от теистичните религии: Юдаизъм, Християнство Ислям, където Бог, Всевишният създател, стои в основата на всичко, Будизмът е единствено словото, посято от човек, успял без странична помощ да постигне пълното освобождаване и който отдава живота си за проповядване на това освобождение.

Учението на Буда е насочено към освобождаването от страданието, присъщо на всички същества, както и към достигане на просветление, пробуждане, нирвана.

Основната причина за страданията са човешките желания и свързаните с тях привързване /към приятните неща/ и отхвърляне /на неприятните неща/. Те са причинени от илюзорното възприемане на света, като отделен от нас, както и от непознаването на същинската природа на ума.

В основата на Будиското учение е учението за причината и следствието, така наречената Карма.

Кармата, това са нашите минали мисли, чувства и дела, които са довели до нашето настояще, а с мислите, чувствата и делата си от сегашни живот ние посяваме семената на бъдещото си съществуване.

Отговорността за освобождаването от страданията и постигането на просветление са в собствените ни ръце. Будизмът проповядва универсален начин за тотално освобождение по пътя на правилни възгледи и правилното им приложение, достъпен за всеки, който полага усилия да го постигне.

Буда не оставя писмено слово. Той говори на своите почитатели, а словата му се предават от уста на уста и по-късно са записани под формата на 84 000 поучения в 108 тома – Канджур и в по-късните коментари към тях – в нови 254 тома – Тенджур. В своите първи учения, наричани Сутри, той поставя основите за разбирането на нещата.

Те са познати като Бенареската проповед или като „Четирите Благородни истини на съществуването“ и констатират наличието на страдание в живота. Те са залегнали в основите на всички будистки школи.

Първата истина постулира, че има страдание /дукха/. Животът е несъвършен, неудовлетвореността и страданието съществуват и са универсални.

Втората истина гласи, че причината за страданието е желанието. Ние вярваме, че някое действие, постижение, човек или предмет ще доведат до трайно задоволяване на Аз-а, без да си даваме сметка, че Аз-ът не е нищо повече от илюзия на ума. Така че самото желание е причина за нашето невежество.

Третата истина гласи, че всяко човешко същество има възможност да премахне страданието, достигайки до състояние на освобождение /нирвана/, което е и целта на живота.

Четвъртата истина посочва пътя за премахване на страданието, а той е в неотклонно следване идеите на Буда, по-точно благородния осемстепеннен път.

Проповедта в Бенарес представя същността на Будиското виждане:

„От две крайности, о монаси, трябва да се пазите. Кои са те? Да не се привързвате към чувствените наслади, което е долно, вулгарно, земно, недостойно и поражда лоши последици, но и да не умъртвявате плътта си чрез изтезания, което е мъчително, недостойно и също поражда лоши последици. Който е отбягвал тези две крайности, о, монаси, е открил Средния път, който дава прозрението и познанието и води към покой, мъдрост, просветление и ниравна.“

Средният път или Пътят с осем степени, посочва осемте правилни посоки, свързани помежду си, които монахът, отделен от света, трябва да поеме, за да достигне Нирвана. Те са:

„Мъдрост

1. Разбиране или правилен възглед. Усвояване на четирите благродни истини
2. Правилна мисъл: въздържане от всякакви егоистични, злонамерени и подбуждащи към ненавист мисли

Нравственост

1. Правилно слово: въздържане от лъжа, злословие, обиди, ненужно бъбрене
2. Правилно действие: да се въздържаш да убиваш, крадеш, блудстваш
3. Правилен начин на живот: въздържане от вредни занаяти /търговия с оръжие, месо, спиртни напитки, хазартни игри…/

Умствена дисциплина

1. Правилно усилие: въздържане от лоши волеви прояви
2. Правилно внимание: бдителност спрямо петте съвкупности на обвързаност
3. Правилно вглъбяване: постигане на състояние на върховно освобождаване

За изясняване на моралните принципи на Будизма ще приведа още някои стихове от „Словото на истината“, част от петия сборник на „Кошницата на сутрите“:
“Да бъдеш религиозен, означава да си намерил отговор на въпроса:“Какъв е смисъла на живота.“
Алберт Айнщайн

„Да вярваш в Бога, означава да виждаш, че животът има смисъл.“
Л.Витгенщайн

На пръв поглед Вселената, животът и разумът съществуват благодарение на някакво чудо. Законите и фактите около нас като че ли действат по един изумително целесъобразен начин. Още Лайбниц оповестява идеята, че нашият свят е възможно най-добрият от всички светове. Това е така, защото този свят е създаден за хората, те представляват определени крайни цели. Над Вселената властва разум, който се е погрижил за нейното целесъобразно устройство. Този надвселенски разум е наречен Бог.

Бог, или по-точно вярата в него е извор на сила, енергия, на идеи и вдъхновение, които ние хората трябва да опазим дълбок, непресъхващ и бистър.

От научна гледна точка, религията  се дефинира като система от възгледи, основани на вярата в свръхестествени сили, а също и като съвокупност от морални норми, практики и ценности. Етимологията на думата религия идва от латинския глагол „religare”, означаващ – „свързвам отново“.

Възстановяването на връзката с Бога е основния смисъл и цел на религията като феномен на културата. Веднъж изгубил Божията благодат, човек я добива отново чрез религията и така постига спасението си. Човекът трябва да бъде религиозен, да са стреми към свързване с Бога, за да бъде спасен от изначалната си греховност.

Тук ще разгледам пет основни религиозни системи -Юдаизъм, Хриситянство, Ислям, Будизъм и Даоизъм и вижданията им по проблема за смисъла на живота.

ЮДАИЗЪМ

Писмени свидетелства за Юдаизма намираме в Библията, в Стария завет, сътворен около 5в.пр.н.е. с описанието на рода на Авраам. Тук Господ е представен като Всевишния, Създателя, като живия Бог, който трябва да слушаме. Заповедите му са безприкословни, изискват пълно подчинение и обещанията му внушават пълно доверие. Бог сочи на човека пътя по който трябва да живее, целта и смисъла на живота му. Вярата на Авраам в Бога е толкова силна и непоколебима, че той е готов да пожертва единствения си син Исаак.  В лицето на Авраамовия род Бог вече е избрал своя народ от правоверни и сключва завет с него.  Заветът продължава с Исаак, след това с Яков, който ще се преименува на Израил. Така еврейският народ приема Закона /Тора/. Няколко века по-късно Моисей подновява Заветът и под Божието ръководство освобождава еврейския народ от робство в Египет. В Синайската планина Моисей прима повелята да води народа си към Обетованата земя. В продължение на 40год. странстване народът се учи да разбира Божията воля и да и се подчинява. Именно Моисей е пророкът получил цялото Божие откровение за това как следва да се живее.

То е представено съвсем точно в Тора /Петокнижието/ от Стария завет под формата на Десетте божи заповеди. Тези нравствени изисквания са вечни, установени веднъж завинаги. Те са идеални принципи, противостоящи на земната практика и материалните интереси на хората. Моралните заповеди от Синайската планина учат хората как да живеят по най-правилния начин на земята, за да могат да се доближат максимално към Бога.

Отразени са в Бибилията /Стария завет, Изход,гл. 20, с. 3-18/

1. Да нямаш други Богове освен мене.
2. Не си прави кумир, или каквото да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което  е на земята долу, или което е на водата под земята; да не им се кланяш нито да им служиш, защото аз Господ Твоя Бог съм
3. Не изговаряй напразно името на Господа твоя Бог
4. Помни съботния ден, за да го освещаваш.
5. Почитай майка си и баща си, за да се продължават дните ти на земята.
6. Не убивай
7. Не прелюбодействай.
8. Не кради.
9. Не свидетелствай лъжливо против ближния си.
10. Не пожелавай къщата на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти“.

В тази насока се разглежда целия живот на човека, неговия смисъл и предназначение:

„И да възлюбиш Господа твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичката си сила. Тия думи, които ти заповядвам днес нека бъдат в сърцето ти.“

/Библия, Второзаконие,гл.6,с.6,7/

ХРИСТИЯНСТВО

 

Християнството е въплатено в образа на Исус Христос и в неговото слово.
„В началото бе словото; и словото бе у Бога; и словото бе Бог.“ / Евангелието на Йоана, гл. 1, с.1 /

Смисълът на живота, според християнството, който трябва да съпровожда човека в земния му път, е да се стреми да си възвърне изгубената връзка с Бога и така да постигне спасението си. Христос е изпратен като изкупител на човешката греховност и като такъв поставя начало на най-паметния възход на човешкия род към Бога. Неговата смърт и възкресението му са начало на Нова ера.

В основата на християнството стои Новия завет с четирите Евангелия: на Матея, на Марко, на Лука и на Йоан, деянията на Апостолите; съборните послания на Петър, Йоан и Павел; откровението на Йоан.

Исус Христос е носител на новото учение на Любовта. Той декларира безрезервната си вяра в Отца, изпълнява Закона, като отива по-далече от него и общува с недостойни от гледна точка на Закона хора. Не се вълнува нито от ортодоксалността на вярата, нито от правилното и прилагане, нито от властта, нито от движенията срещу нея.

Воден е единствено от волята на Отца си изразена в двойния закон на любовта, който гласи първо:

„Да възлюбиш Господа, твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичкия си ум!“и второ:

„Да възлюбиш ближния като себе си!“ /Евангелие от Матея, гл.21, с.37-40/

За разлика от Стария Завет на юдеите, където моралният закон изисква „око заоко, зъб за зъб“ и „обичай ближния си, мрази неприятеля си“,то в Новия завет, Исус, носейки Божията любов в себе си, проповядва:

„Но аз ви казвам, обичайте неприятелите си, и молете се за тия, които ви гонят, за да бъдете чада на вашия Отец, който е на небесата; защото той прави слънцето си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните. Защото, ако обичате само ония, които обичат вас, каква награда ви се пада? Не правят ли това и бирниците? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не правят ли това и езичниците? И тъй, бъдете съвършенни и вий, както е съвършен вашият небесен отец.“/ Матея, гл.5,с.44-48/

Чрез Христовото слово Бог огправя завета си към хората на земята, учи ги да живея по най-достойния начин, отваря очите им за целта и смисъла на живота:

„ Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно.

Блаженни скърбящите, защото те ще се утешат.

Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

Блажени които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.

Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост.

Блажени чистите по сърце, защото те ще видят бога.

Блажени гонените за правда, защото е тяхно небесното царство.“   /Матея,гл.5/

Цялото Божие послание към хората, струящо от Христовите уста, ни кара да се замислим за живота си, за това към какво се стремим, какво за нас има най-голяма стойност, как да гледаме на света около нас, в какво да вярваме, какви идеали да изповядваме.

„Недейте си събира съкровища на земята, дето молец и ръжда ги изяждат, и дето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец и ръжда ги не изяжда, и дето крадци не подкопават нито крадат; защото дето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти…“

„Не се безпокойте за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото си, какво ще облечете. Не е ли животът повече от храната, от тялото, от облеклото…“

Моисеевият закон определя ясно какво очаква Бог от нас. Исус ни призовава да отидем по-далеч от това, което изискват от нас Закона и Кодексите, да надраснем социалните противоборства, успокоителната сигурност, битовите прагматични предначертания, за да изживеем благодата на Любовта, която иде от Бога и се възвръща към Бога.

В Новият завет е направено най-красивото описание на Любовта, чиито изразители трябва да станат хората през своя живот:

„Ако говоря с човешки и ангелски глас, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкото си имане за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва. Любовта дълготърпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася; не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразня, не държи сметка за зло, не се радва на неправдта, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.“ /Първо послание към коринтяните, гл.13,с.1-9/

Това, което дава смисъл на Христовата смърт е неговото възкресение, поради това ,че то е залог за нашето спасение.

Следването на Христовия завет е гаранция за крайно и вечно човешко възкресение, чиито смисъл не е още напълно и изцяло изяснен за хората и чиято реалност все още не може да бъде напълно обхваната от въображението ни.

ИСЛЯМ

В етимологичен план, думата ислямидва от арабски и означава –покорство,подчинение. А думата мюсюлманин идва от муслим и означава – покорен,вярващ, верен.За ислямската религия най-характерно е следното верую:
„Всичко идва от Аллах, всичко се връща при Аллах, защото няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.“

Пророкът Мохамед се ражда в Мека, днешна Саудитска Арабия, през 570г.след Хр. През 610г. започва предаването на откровенията от Бог /Аллах/ към Мохамед чрез архангел Джебраил /Гавраил/. С разпространението на откровенията Мохамед се занимава до края на живота си – общо 23 години, като е  непрекъснато гонен и преследван от съвременниците заради възгледите си.

Същността на ислямската религия е отразена в Корана и в Сунна. Коранът представлява една единствена каноническа книга, чиито автор е Аллах, който говори чрез устата на своя пророк. Божието слово е спуснато на Мохамед, който го изговаря, чете, вика или декламира.

Коранът се състои от 114 глави, обхващащи 6200 стиха. Тъй като в Корана не всичко е ясно и детайлизирано, идеите се предавата под формата на разкази и разяснения, наречени Хадиси /сказания/, от които всъщност се състои Сунна /традицията/

Повелите на Аллах са конкретизирани най-вече в Петте ритуални задължения:

1. Да изповядва истинската вяра, която е изразена във формулата: „Няма друг Бог , освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.“
2. Да извършва ритуалните молитви по пет пъти дневно.
3. Строго да съблюдава поста в свещения за мюсюлманите месец Рамазан.
4. Вярващият е длъжен да дава милостиня и да върши добри дела
5. Всеки истинно вярващ трябва да ходи на поклонение в свещенния град Мека.

Нравствените морални ценности, които са цел в живота на всеки правоверен, са изброени в /Корана – гл.17,с.22-37/:

1. Не въздигайте друг Бог, наред с Аллах
2. Проявявайте доброта към родителите си
3. Отдавайте дължимото на роднините си, на бедняка и странника.
4. Не бъдете скъперници, нито разсипници
5. Не убивайте децата си поради страх от бедността.
6. Не се доближавайте до прелюбодеянието.
7. Не убивайте, освен за отмъщение или за справедливо дело.
8. Не се докосвайте до собствеността на сирака
9. Изпълнявайте обещанията си
10. Не лъжете и не хитрувайте
11. И не следвай онова, за което ти не знаеш нищо /бъдещето.
12. Не бъдете нито надменни, нито горделиви.

Ислямският Бог-Аллах е доста различен от християнския. Той не е твърдо против убийството. От една страна Аллах забранява насилственото лишаване от живот както и детеубийството, по време на глад или недоимък, или когато новороденото е момиче, но той позволява да се убива по време на война, или за отмъщение. Двойнствеността му се проявява и в наставленията му за брака: препоръчва моногамията, ала разрешава и полигамията /до четири съпруги/. В ислямската религия съществуват много дискриминационни идеи: по отношение на жените, по отношение на правоверни и на неверници, както тя дели хората.

Коранът оправдава насилието, дори най-жестокото. Идеята за Джихад /Свещенната война/се споменава наред с Петте ритуални стълба на вярата, като дълг да се защитава и пропагандира Исляма.

„И се борете против идолопоклонниците всички заедно, така както те се борят против вас заедно…“/Корана, гл.9, с.36/

В днешно време идеята за тотална война отстъпва място на стремежа към пропагандиране и експанзия на исляма, дори и не само по религиозни причини.

БУДИЗЪМ

Будизмът е една от основните световни религии, разпространена главно в азиатските страни, но която предизвиква огромен интерес към себе си на Запад в днешните времена. Тя възниква през 5в.пр.н.е в Индия и за неин основател се счита принц Сидхарта Гаутама Буда, роден в долината на река Ганг.

Буда идва от санскритски – „budha” и означава „просветлен, пробуден“. За разлика от теистичните религии: Юдаизъм, Християнство Ислям, където Бог, Всевишният създател, стои в основата на всичко, Будизмът е единствено словото, посято от човек, успял без странична помощ да постигне пълното освобождаване и който отдава живота си за проповядване на това освобождение.

Учението на Буда е насочено към освобождаването от страданието, присъщо на всички същества, както и към достигане на просветление, пробуждане, нирвана.

Основната причина за страданията са човешките желания и свързаните с тях привързване /към приятните неща/ и отхвърляне/на неприятните неща/. Те са причинени от илюзорното възприемане на света, като отделен от нас, както и от непознаването на същинската природа на ума.

В основата на Будиското учение е учението за причината и следствието, така наречената Карма.

Кармата, това са нашите минали мисли, чувства и дела, които са довели до нашето настояще, а с мислите, чувствата и делата си от сегашни живот ние посяваме семената на бъдещото си съществуване.

Отговорността за освобождаването от страданията и постигането на просветление са в собствените ни ръце. Будизмът проповядва универсален начин за тотално освобождение по пътя на правилни възгледи и правилното им приложение, достъпен за всеки, който полага усилия да го постигне.

Буда не оставя писмено слово. Той говори на своите почитатели, а словата му се предават от уста на уста и по-късно са записани под формата на 84 000 поучения в 108 тома – Канджури в по-късните коментари към тях – в нови 254 тома – Тенджур. В своите първи учения, наричани Сутри, той поставя основите за разбирането на нещата.

Те са познати като Бенареската проповед или като „Четирите Благородни истини на съществуването“и констатират наличието на страдание в живота. Те са залегнали в основите на всички будистки школи.

Първата истина постулира, че има страдание /дукха/. Животът е несъвършен, неудовлетвореността и страданието съществуват и са универсални.

Втората истинагласи, че причината за страданието е желанието. Ние вярваме, че някое действие, постижение, човек или предмет ще доведат до трайно задоволяване на Аз-а, без да си даваме сметка, че Аз-ът не е нищо повече от илюзия на ума. Така че самото желание е причина за нашето невежество.

Третата истина гласи, че всяко човешко същество има възможност да премахне страданието, достигайки до състояние на освобождение /нирвана/, което е и целта на живота.

Четвъртата истина посочва пътя за премахване на страданието, а той е в неотклонно следване идеите на Буда, по-точно благородния осемстепеннен път.

Проповедта в Бенарес представя същността на Будиското виждане:

„От две крайности, о монаси, трябва да се пазите. Кои са те? Да не се привързвате към чувствените наслади, което е долно, вулгарно, земно, недостойно и поражда лоши последици, но и да не умъртвявате плътта си чрез изтезания, което е мъчително, недостойно и също поражда лоши последици. Който е отбягвал тези две крайности, о, монаси, е открил Средния път, който дава прозрението и познанието и води към покой, мъдрост, просветление и ниравна.“

Средният път или Пътят с осем степени, посочва осемте правилни посоки, свързани помежду си, които монахът, отделен от света, трябва да поеме, за да достигне Нирвана. Те са:

„Мъдрост

1. Разбиране или правилен възглед. Усвояване на четирите благродни истини
2. Правилна мисъл: въздържане от всякакви егоистични, злонамерени и подбуждащи към ненавист мисли

Нравственост

1. Правилно слово: въздържане от лъжа, злословие, обиди, ненужно бъбрене
2. Правилно действие: да се въздържаш да убиваш, крадеш, блудстваш
3. Правилен начин на живот: въздържане от вредни занаяти /търговия с оръжие, месо, спиртни напитки, хазартни игри…/

Умствена дисциплина

1. Правилно усилие: въздържане от лоши волеви прояви
2. Правилно внимание: бдителност спрямо петте съвкупности на обвързаност
3. Правилно вглъбяване: постигане на състояние на върховно освобождаване

За изясняване на моралните принципи на Будизма ще приведа още някои стихове от „Словото на истината“, част от петия сборник на „Кошницата на сутрите“:

„Истина ви казвам, омразата не се облекчава с омраза. Омразата се лекува с любов, това е вечния закон.“

„Добронамереният може и да изживее лоши дни, докато доброто у него не е узряло, но когато то възцарува, той ще бъде с щастие дарен.“

„Можеш да победиш хиляди мъже в жестока битка, но само онзи, който победи себе си е доблестният победител.“

„Побеждавай гнева с любов, злото-с добро. Завоювай алчният с щедрост, а лъжеца с истина.“

Буда учи, че за да престане да се преражда, човек трябва да приеме съдбата си със смирение, да се обърне към духовното и води аскетичен начин на живот, да скъса всички земни връзки и да надмогне своите желания. Едно от най-важните морални изисквания е отказът от нанасяне на вреда на когото и да било, въздържане от отвръщането на злото със зло. Идеалът за Будисткото учение е съзерцателят, който прониква отвъд видимата същност на илюзорния земен свят.

ДАОИЗЪМ И КОНФУЦИАНСТВО

Най-масовата религия в Китай, която е специфично китайско виждане за света и живота е Даоизмът. Заедно с нея управляващите слоеве в Китай векове наред използват учението на Конфуций, за да държат в подчинение народа.

Последователите на Даоизмаприемат за основател на това учение Лао-Дзъ, китайски мъдрец, живял около 6в.пр.н.е., който се приема за автор на „Дао дъ дзин“/Книга за пътя и неговата сила/

Даоозначава Пътят или естественият закон, който трябва да се следва, дисциплината за съблюдаване, доктрината, но и реалността в нейното движение и развитие. Той е принципът, регулиращ закономерностите, както и още много други неща. Като управляващо начало, Дао се схваща като взаимодействие на ситемата Ин-Ян. Те са двете страни на една дуалистично цяло от което произлизат всичките неща.

Инобхваща всичко женско, пасивно, лунно, студено, земно, нощно, немъдро, тежко, твърдо.

Янобхваща всичко мъжко, действено, слънчево, топло, южно, небесно, дневно, мъдро, радостно.

Трудът на Лао Дзъ, „Дао дъ дзин“ представлява философско-етически трактат, в който се обяснява светът, мястото на човека в него и пътя на истинската добродетел, който хората трябва да следват, за да достигнат изгубеното от тях щастливо състояние.

Според Лао Дзъ, човекът, както и светът, представляват закономерен продукт на Дао, те са част от природата. Предназначението  на човека, смисъла на живота му е да следва пътя на добродетелта, да живее съгласно природата. Всеки опит да се промени природосъобразния ред е гибелен.

„Вселената е свещенна.
Не можеш да я подобриш.
Ако се опиташ да я промениш, ще я разрушиш.
Ако се опиташ да я задържиш, ще я загубиш.“

Също както будисткото учение той вижда корените на злото в човешките желания. Придържането към тях, свеждането на целта на живота до удовлетворяването на желанията оставя човек на повърхността на нещата. По този начин не може да се проникне до същността и да се разкрият природните закони.

„Когато е лишен от желания
Човек може да съзре тайното.
Когато е изпълнен със желания
Човек може да съзре проявеното.“
Нравственият идеал е естествената добродетел, при която човек действа не от стремеж към награда или от страх пред наказание, а следвайки собствената си природа.

„ По-важно е
Да видиш простотата,
Да разбереш истинската си природа,
Да отхвърлиш себичността
И да укротиш желанието.“

Моралните принципи и идеали са изразени в Дао на мъдреца:

„Мъдрецът никога не се опитва да трупа вещи.
Колкото повече работи за другите
Толкова повече има.
Колкото повече дава на другите
Толкова повече е неговото изобилие.“

както и:

„Ето защо мъдрецът търси
Освобождаване от желанията
той не събира ценни вещи,
Не се учи да се придържа към идеи.
Той връща хората при онова, което са изгубили
Той помага на десеттехиляди неща
Да намерят собствената си природа
но се въздържа от действия.“

Даоистикят мъдрец избягва крайностите, прекаляването, самодоволството. Той отрича насилието. И най-харектерното за него е неговата съзерцателна същност, пасивността му. Той учи хората как да живеят, дава им естествената природна мъдрост, но не насилва никого, оставя всеки сам да направи своя избор.

„Обичай света, като самия себе си
Тогава наистина ще можеш
Да се грижиш за всичко.“

Конфуцийживее 5в.пр.н.е. и проповядва устно учението си. Учениците му събират неговите възгледи и идеи в книгата „Лун юй“/“съждения и беседи/

Централно понятие в учението му е „Жен“ /хуманността/като закон в отношенията на хората в обществото. Хуманността е и цел на нравственото самоусъвършенстване. В съответствие с нея отношенията на хората трябва да се определят от мъдростта и верността към дълга.

„Не прилагайте към другите това, което не бихте пожелали за себе си.“

Целта на живота трябва да е възпитания човек.

„Човек, който оценява добродетелтта по-високо от удоволствието, който отдава всички сили да служи на родителите си, който е готов да пожертва живота си за своя владетел, който удържа обещанията си към своите приятели, даже някой да го нарече некултурен, за мен той е един възпитан човек.“

Конфуций счита, че нравствените норми произхождат от висша сила – небето и поради това не издига никакви нови морални положения, а само разяснява старинните обичаи: отлащай се с добро на доброто и със справедливост на злото; най-напред познай самия себе си; уважавай и обичай по-възрастните и по-високопоставените хора в обществото, почитай предците, грижи се за по-младите. По такъв начин учението му укрепва традиционно-патриархалните устои на китайското общество.

Нравственият си идеал Конфуций изразява в образа на съвършенния човек:

„Съвършенният човек преценява от гледна точка на справедливостта, малкият човек – през призмата на интересите си.“,
„Съвършенният човек зачита всеобщото благо, а не личната изгода, малкият човек-личната облага, а не всеобщото благо.“,
„Съвършенният човек следва добрите си наклонности, малкият човек – лошите.“,
„Съвършенният човек е взискателен към себе си, малкият човек – към другите.“

„Истина ви казвам, омразата не се облекчава с омраза. Омразата се лекува с любов, това е вечния закон.“

„Добронамереният може и да изживее лоши дни, докато доброто у него не е узряло, но когато то възцарува, той ще бъде с щастие дарен.“

„Можеш да победиш хиляди мъже в жестока битка, но само онзи, който победи себе си е доблестният победител.“

„Побеждавай гнева с любов, злото-с добро. Завоювай алчният с щедрост, а лъжеца с истина.“

Буда учи, че за да престане да се преражда, човек трябва да приеме съдбата си със смирение, да се обърне към духовното и води аскетичен начин на живот, да скъса всички земни връзки и да надмогне своите желания. Едно от най-важните морални изисквания е отказът от нанасяне на вреда на когото и да било, въздържане от отвръщането на злото със зло. Идеалът за Будисткото учение е съзерцателят, който прониква отвъд видимата същност на илюзорния земен свят.

ДАОИЗЪМ И КОНФУЦИАНСТВО

Най-масовата религия в Китай, която е специфично китайско виждане за света и живота е Даоизмът. Заедно с нея управляващите слоеве в Китай векове наред използват учението на Конфуций, за да държат в подчинение народа.

Последователите на Даоизма приемат за основател на това учение Лао-Дзъ, китайски мъдрец, живял около 6в.пр.н.е., който се приема за автор на „Дао дъ дзин“ /Книга за пътя и неговата сила/

Дао означава Пътят или естественият закон, който трябва да се следва, дисциплината за съблюдаване, доктрината, но и реалността в нейното движение и развитие. Той е принципът, регулиращ закономерностите, както и още много други неща. Като управляващо начало, Дао се схваща като взаимодействие на ситемата Ин-Ян. Те са двете страни на една дуалистично цяло от което произлизат всичките неща.

Ин обхваща всичко женско, пасивно, лунно, студено, земно, нощно, немъдро, тежко, твърдо.

Ян обхваща всичко мъжко, действено, слънчево, топло, южно, небесно, дневно, мъдро, радостно.

Трудът на Лао Дзъ, „Дао дъ дзин“ представлява философско-етически трактат, в който се обяснява светът, мястото на човека в него и пътя на истинската добродетел, който хората трябва да следват, за да достигнат изгубеното от тях щастливо състояние.

Според Лао Дзъ, човекът, както и светът, представляват закономерен продукт на Дао, те са част от природата. Предназначението  на човека, смисъла на живота му е да следва пътя на добродетелта, да живее съгласно природата. Всеки опит да се промени природосъобразния ред е гибелен.

„Вселената е свещенна.
Не можеш да я подобриш.
Ако се опиташ да я промениш, ще я разрушиш.
Ако се опиташ да я задържиш, ще я загубиш.“

Също както будисткото учение той вижда корените на злото в човешките желания. Придържането към тях, свеждането на целта на живота до удовлетворяването на желанията оставя човек на повърхността на нещата. По този начин не може да се проникне до същността и да се разкрият природните закони.

„Когато е лишен от желания
Човек може да съзре тайното.
Когато е изпълнен със желания
Човек може да съзре проявеното.“
Нравственият идеал е естествената добродетел, при която човек действа не от стремеж към награда или от страх пред наказание, а следвайки собствената си природа.

„ По-важно е
Да видиш простотата,
Да разбереш истинската си природа,
Да отхвърлиш себичността
И да укротиш желанието.“

Моралните принципи и идеали са изразени в Дао на мъдреца:

„Мъдрецът никога не се опитва да трупа вещи.
Колкото повече работи за другите
Толкова повече има.
Колкото повече дава на другите
Толкова повече е неговото изобилие.“

както и:

„Ето защо мъдрецът търси
Освобождаване от желанията
той не събира ценни вещи,
Не се учи да се придържа към идеи.
Той връща хората при онова, което са изгубили
Той помага на десеттехиляди неща
Да намерят собствената си природа
но се въздържа от действия.“

Даоистикят мъдрец избягва крайностите, прекаляването, самодоволството. Той отрича насилието. И най-харектерното за него е неговата съзерцателна същност, пасивността му. Той учи хората как да живеят, дава им естествената природна мъдрост, но не насилва никого, оставя всеки сам да направи своя избор.

„Обичай света, като самия себе си
Тогава наистина ще можеш
Да се грижиш за всичко.“

Конфуций живее 5в.пр.н.е. и проповядва устно учението си. Учениците му събират неговите възгледи и идеи в книгата „Лун юй“ /“съждения и беседи/

Централно понятие в учението му е „Жен“ /хуманността/ като закон в отношенията на хората в обществото. Хуманността е и цел на нравственото самоусъвършенстване. В съответствие с нея отношенията на хората трябва да се определят от мъдростта и верността към дълга.

„Не прилагайте към другите това, което не бихте пожелали за себе си.“

Целта на живота трябва да е възпитания човек.

„Човек, който оценява добродетелтта по-високо от удоволствието, който отдава всички сили да служи на родителите си, който е готов да пожертва живота си за своя владетел, който удържа обещанията си към своите приятели, даже някой да го нарече некултурен, за мен той е един възпитан човек.“

Конфуций счита, че нравствените норми произхождат от висша сила – небето и поради това не издига никакви нови морални положения, а само разяснява старинните обичаи: отлащай се с добро на доброто и със справедливост на злото; най-напред познай самия себе си; уважавай и обичай по-възрастните и по-високопоставените хора в обществото, почитай предците, грижи се за по-младите. По такъв начин учението му укрепва традиционно-патриархалните устои на китайското общество.

Нравственият си идеал Конфуций изразява в образа на съвършенния човек:

„Съвършенният човек преценява от гледна точка на справедливостта, малкият човек – през призмата на интересите си.“,
„Съвършенният човек зачита всеобщото благо, а не личната изгода, малкият човек-личната облага, а не всеобщото благо.“,
„Съвършенният човек следва добрите си наклонности, малкият човек – лошите.“,
„Съвършенният човек е взискателен към себе си, малкият човек – към другите.“