* * *
Поведена от думите,
едва пристъпям,
че хлъзгаво е дъното на мрака.
От буквите –
от милосърдния им шепот
едно дете проглежда в мене
и заплаква.

ТЕРАПИЯ

Когато в мрака дращя
по черупката си със нокът
и разрешение измолвам от себе си –
вътре да вляза –
недей ме заключва, моя същност отвън,
не показвай си ножа,
на силна се правиш, но някой ден
ще ти дотрябвам.
Кой знае, някой ден с думите
може да ти харесаме
и всички липси сега
да се окажат , тогава, предимство.
Недей да се плашиш, моя същност, от мен,
открехни ми вратата –
ще вляза за кратко, ще вляза за миг,
колкото за една рима.

СТЪПКИ

Цял ден валя.
Очите се напоиха.
Хищни струи вода
над паважа увиснаха.
Луна –
като бяла пророчица
цяла нощ наднича в душата.
Преравя я. Преизмисля я.
Изтерзава я.
Раздира и прогизналите илюзии.
На зазоряване
в мокри стъпки я приласка
тишината.

КАТАРЗИС

Събличам се, събличам се, събличам се,
от празни суети и от излишества,
от писъци неискрени, от блюдомазнене,
от пошли, бутафорни състрадания.
Събличам гордостта си, враг най-верен,
захвърлям красотата под миндера,
на портите – изпрано самомнение
от нощен промеждутък сътворено.
Наивен глад подритвам на палачите,
звезди блестящи режа със бръснача,
заглавия, заглавия, заглавия
на странности, любови и пристрастия,
разравям, трупам, изумявам се
от глупостта, омесена със вярата!

ДЪЖД

Пустинен дъжд излива своите капки –
изстрадани отломъци надежда,
със тиха нежност влиза във душата
овързана от кукувича прежда.
Топи се облакът, покапва покаяние,
земята е разтворила недрата си
като Голгота да приеме откровението
за смисъла на малкото
и светостта на тишината.
Копнежът се изтръгва от веригите,
привързали го в земните капани.
Във капките дъждовни се разтапят
непреболели от години рани.
Струи небето, цялото отдадено
на свободата, скупчена в ъглите.
От вярата в дъжда се преродява
неукротимото в душите.

* * *
Разнопосочна,
разновременна,
разслоена
между пространствата,
без очи,
без уста,
без лице –
странствам…

ПОНЯКОГА

Понякога съм бяло споделяне
прехвърлило мярката.
Изцеждам се.
Изтънявам.
Оставам купчина сняг в усоето.
Предпролетен.
Със спомен за топлина
на кокиче.
Понякога…
Понякога съм черно присъствие.
Екологичен експеримент,
с вина
за озонната дупка в душите.
Сгъстявам се.
Нараствам
до галактичните размери
на реброто адамово.
Понякога…
През останалото време
съм сива плащеница.

НОЩЕН  ВЪЗЕЛ

Ей така, във съня
нещо ми изгриза усмивката.
Хлопна пияна врата
и за въжето попита.
А то е скрито в нощвите
и само мустаците си подава.
Май навън се застреля кукувица,
а яйцето ми е оставила.
Май чергарите пътя хванаха
и застана на пост безразличие.
Май ламята сама се предаде –
омръзна и да е ничия.
А поиска сънят безпроблемие –
да навърже всички браздулици.
Слънце поръча петляното време
и стегна цървулите.
Но до утре година остава.
Заборчня нощта от въпроси
и не пита дали са съгласни
тия мисли да ходят все боси.
И не иска сънят и да знае,
че леглото усуква си зима.
Утре заран дали ще възкръсна
от невъзможното минало?

С  ОБИЧ  ЗА  ДОН  КИХОТ

Този мъж е едно мимолетие
спряло да ме прегърне.
И не знам откъде се изсипа
толкова много зърно.
И не знам защо по асфалта
се заусмихваха питанки,
а от болните спомени плиснаха
цял поток удивителни.
Не е късно. Пещта е измазана.
И една трапчинка се смее в дървото.
Този мъж надзърна в омразата
и и извади окото.
Сякаш всички овални камъни
на протест се надигнаха.
Царство жаби свлякоха кожите
и на принца смигнаха.
А по релсите бързат стоножки
и сезоните си присвояват.
Този мъж е роден на високото
и от там му е духната плявата.
И не искам морални цигулки
да ми свирят капричия.
Девет кожи навън ще обърна
да съм ничия.
Най-дълбокото ще ме опази
със една светулка в ръката.
Този мъж е едно откровение
и ще се бием за него със вятъра!

МОЛИТВА

Скитат мислите ми към него
да го погалят, да го помилват.
С отчупено зъбче от гребен
реша въздуха нестабилен.
Забивам нокти в нощта –
тя ми отвръща с прегръдка,
изпраща ми капка луна
да ми е светло по пътя.
Но капката гарван я клъвна,
а пътници – бол в тъмнината.
Протегна си Господ ръката –
душата навън ми обърна.
Моля за малко отсрочка,
да го посрещна, да го помилвам.
Стрелката на моя часовник
догонва неговата през сили.
Пуква се зима разнищена.
Някакво гадно предчувствие
дърпа ми роклята, къса я,
влачи лицето ми стъпкано.
Чупя на прах огледало.
Ставам пак шепа смирение.
Не искам друго –
той да е цял
и да го има –
пред мене!

БОГ

„Сами, без Бог, поетите не могат нищо. Колкото и съвършен да е инструментът, не може да зазвучи, докато Бог не го докосне.“
/ Валентина Радинска/

Той е тук.
И протяга ръка.
И поглажда челото ми свише.
И отключва оная врата
дето в тъмното крия си мислите.
И прибра от дървото въжето.
И отложи последна целувка.
И ми каза „Стани и върви!
И не гледай назад!“
И възкръснах.
Той е тук.
И ми милва лицето.
И за сетен път ме прекръства.
И разхлабва на змиите възела.
И изважда пирони от кръста.
И ме гушва, до кости измокрена
от дълбоката бездна на мрака.
И суши ме във длани от обич.
И ме маже със мед и масло.
И ми спретва постелка от думи.
И крепи ме по пътя нагоре.
Той е тук. И изважда куршумите.
И изсмуква със устни отровата.
Той е тук.
Тази вечер във тихото.
И се слива със моето тяло.
И със сладост от болка поръсва
непорочното си начало.
И се стичат сълзи-
сякаш дъжд от съмнения.
И листът го боли.
И на друг е студено.
А пък аз съм спасена.
Мене вече ме няма.
Той е вътре във мене –
своя стих да остави.

НОСТАЛГИЯ

Завръщаш се отново при реката,
която стъпките на лятото попива.
Завръщаш се, а сухите минути
отърсват се от своето безсилие.
Завръщаш се, а слънцето пресява
вините ти през пясъчен часовник.
Денят отгоре ти все по-малък става
и все по-надълбоко слиза коренът ти.
Реката помни тяло разпиляно
понечило да слее бреговете и.
И приказки за Малката Русалка,
която разговаря с боговете.
Която всяка есен слънцето облича,
на рамо го намята, да и топли.
Със него цяла зима е момиче
и в своя земен танц забравя болката.
Завръщаш се при себе си, когато
реката своето море прегърне.
От моста бавно циганското лято
изпраща жълти листи на разсъмване.

* * *
Разсипа се на думи тишината.
Олекна разумът от сетива.
Едно щурче проплака на вратата –
изгубило си лъка в мисълта…

НА  СИНА  МИ

„Мамо, на тебе мъчно ли ти е за старите и бедни хора?“
/ въпрос на сина ми след среща с един просяк /

Той е кротко приседнал. Каскета нахлупил.
Тъй отдавна е минал на „ти“ със живота.
Той във джоба е скрил компас за отвъдното
и обрал е по пътя си вълчите пости.
Той е сине щастлив. Нищо, че през илиците
на душата му вятърът с пръсти тактува.
Той отдавана калем е присадил на дните си
и без жал ги е пуснал по света да пътуват.
Той е, сине, богат. Има във книжка
слънце, простор и усмивка премъдра.
От комата на живота си е изронил трохите
и като в приказката – по тях ще се върне.
Но не бърза. Изчаква. Има задача последна
преди да запали свещта, която в ръката си стиска.
Тази ръка не за милостиня протегнал е,
а за прошка – на всеки, който спре да я поиска.

ЗАДУШНИЦА

Червеното слънце съблича
от тялото бялата дреха.
Ръцете в молитва се вплитат.
Свещта се източва полека.
Навеждаш главата смирено
и ада, и рая да стоплиш.
Земята притихва стаена.
Земята зашепва пророчества.
Послушай – сърцето отронил,
погледай – очите напълнил,
отгоре, отдолу, отречени
към тебе пристъпват мъртвите.
С ръка ти отварят небето,
с ръка ти отварят земята.
Душата в пръста коленичи
и търси подслон в тишината.
Всемирът пред теб се покланя,
разпънал те трижди отвътре,
и смуглото слънце изпича
покоя на живи и мъртви.
Тълпят се, тълпят се душите.
По черни чергила пристъпват.
Да пием за мъртвите дето
придържат ни живи по пътя.

* * *
„…И вярваш, че животът си струва?
Напук на самия себе си.“
/ Калина Ковачева/

За хляб и книга да има –
друго не ми е нужно.
А инак навън дефилират
куп суети в плътско безмълвие.
Късат мисли и лихви натрупват
във влогова книжка от непрактичност.
Чаша вино да сгрея с приятел,
а инак другите нека ризи разнищват.
И да повярвам на старата циганка
дето в ръката надеждата сочеше:
„Бог те закриля, мило момиче,
само че дяволът стиска ключа от портите.
В пясъчни кули все ще заспиваш.
Вятър ще вихри изплакани стихове.
Само в децата си ще преоткриваш
късни мъдрости от зряла приказка.“
За хляб и книга –
и за минута мълчание.
Падащ приятел да подпра със рамо.
Венчалният пръстен все не ми е по мярка,
а инак в гората пак ме радват шишарки.
И ги нося във къщи. И строя си пак замъци.
И сама ги подпалвам. И се грея на пламъци.
Да не тъна в доволство. Да не търся отплата.
А инак –
хлябът и книгата стигат.
И песента на децата ми.