Из романа на Неда Антонова „Съвършената“
„Ами за свето какво ще кажеш, за свето и за държавите! Ке се прегърнат ли или ке се избиват?“
„Светот още не е пораснал, сине. Он е като дете, що има сили за нещо си, но сам не знае за какво. И все налита на бой: младо добиче, кое го е страх от друго добиче, щото го мисли за по-силно. Докато има люде на свето, ще има и бесове.“
„…А България? Какво ще стане с България?“
„Много работи ке станат. Ако политиците скарат народо и он почне да се мрази, ке дойде глад и мор. Деца и старци ке умират без лек и лекарства. Обич, обич требе на ората! Нема ли я, ке се затрие убавата ни държава!“
„Подир кои е добре да вървим, Преподобна? Подир Русия или подир Германия?“
„България и Русия завинаги ке са вързани една за друга, но не винаги за добро. Те са неразделни като душа и тяло. Големо е тялото, а душата е малка, но без нея плътта е само леш, смрад и тъмнина за ума. България е душата. Щото оттук е тръгнала към Русия и вяра, и книга, и патриарх. Все Богови работи сме й пратили. Ама тялото е неразумно. Неуко е то, завалията. Сляпа сила: днес я гледаш-сака да те прегърне, утре я гледаш-сака да те яде. Тъй става щом тялото не почита душата си, и някогаш дори не я признава за жива. Зли времена вещае Небето за Русия, люде. Няма да мине и век- помнете ми думата, – и она, дето днес е ръгнала да прегази свето и като порой мътен да го залее, ке биде прегазена, ке биде бита, ке се свие в коритото си и дълго време само ке шушне…Ке шушне и ке въздиша…Тогаз отново ке й потребе душа и она пак ке прегърне България…Внуците ви ке го доживеят.
А сега идете си по домовете, арни човеци, идете си, но да знете, че на нашата земя се е родила бела птица. От мъка се е родила. Може да е гълъб, може да е нещо друго. След шейсет години тази птица ще литне по широкия свет. Който нашенец я види или пипне с чисти ръце и арно сърце, ке получи голема сила, дека никой я не знае… Айде идете си, добри ора, молете се и благодарете…Който може да бъде признателен за малкото, що има, скоро ще му се даде и големото, за което се моли!“
разговорът визира събитията след Първата световна война и около 1923г.
„Ако се тревожиш за българите, немай грижа за тях. Те са под сянката на Божията десница. И така е бивало винаги. Не вярвай на всичко, що чуваш. Черното изглежда черно, защото го гледаш отблизо. То и земята ти се види като тепсия, ако я гледаш от височината на своя ръст, но зърнеш ли я от птичи поглед, ще разбереш, че е топчеста. Така са и събитията в историята на народите. Има народи-притчи. Наричат ги Богоизбрани. И твоят народ е такъв. Ама не щото българите са най-умни или най-праведни, а щото са най-дълголетни измежду всичките, затуй са изпратени на тая земя с Божия заръка. А кога си изпратил некой да върши твоя работа, ти гледаш да го предпазваш от тежки несрети и ако му даваш теглила, то е само за поумняване. И човекът идва така. Идва на света, препълнен с дарове, и трябва, докато е жив, да ги раздаде. Ама не напосоки-ей тъй, одиш и фърляш, па кой зел-зел, халал да му е! Не. Така правят само дърветата. Човекът е чедо на Небесата и е тяхна свята надежда, защото само чрез човеците Всевишният ще пребъде и утре, тъй както смъртните пребъдват чрез децата си. Без човека Бог е немощен и безсилен…“
„Сам Всевишният, като всеки ваятел, понякога е недоволен от туй, що е създал. Щото несъвършенно е всичко видимо, сестро! Велика и като пропаст дълбока е разликата между замисъла на творящия и крайния резултат на труда му…..И народите са изваяние. Едни от желязо, други – от порцелан…“
„А моите? Моите от какво са?“
„От дърво. От дърво са твоите – най-жилавото сред дървесата. То първо от всички цъфти през пролетта, но последно зрее наесен…Късни ще са плодовете на твоя народ, но чакани и лековити…Много е пожертвал твоя народ и много ще му се даде.“
„Хем те слушам, Брате Светли, хем ми е криво…Нали свветът е уж съграден по Божията справедливост! Нали си ми казвал, че българите са научили сите народи как да правят държава. Защо те толкоз години само рушат своята си, на царя си посягат, на живота му… Нали българите били дали, казваш ти, и втори дар на света – туй, дето хората се раждат свободни, равни и се обичат като братя едноутробни… и нали заради този дар най-съършените горяха на клади… Защо тогаз братята българи се мразят и все дирят кого другиго да нарекат брат… днес – германеца, утре – руснака… Пък другите не ни искат, съжаляват ни, надсмиват ни се и ни сякак подритват…“
„Така ще бъде до времето на Третия дар. А то идва. И той няма да отмине ни нас – обдаряващите, ни тях – обдарените.
Идва времето на Духа. И вие сте едновременно негов източник и вестоносец небесен…
Но преди туй, сестро, България ще опустее откъм народ. Който остане, няма да знае какво да прави със земята и ще я оставя непочитана от човешки труд, а самите люде първо ще подивеят, и ако не се един друг избият, накрая ще се един друг намразят. България ще лети все по-надолу и по-надолу, като на празен геран ведрото. Докато удари дъното и не остави надежда на никой жадуващ… Тогава, онези що са били прокудени по чужди земи, ще се върнат чрез внуци и правнуци. Те затуй някога са били изпратени от Бога далече оттук, за да бъдат опазени, защитени и съхранени за новото време. Ще се върнат и ще направят от България храм с древна позлата и нови икони. И тогава тук няма да има градове, а само села и чифлици… И децата ще са повече от звездите. Но и ние трябва да им помагаме. Затуй ти казах, че Третият български дар за света ще бъде Духът.“