„Не само медицината , инженерството и живопистта са изкуство; самият живот също е изкуство, всъщност той е най-важното, най-трудно и сложно изкуство за човека.“
„Да имаш или да бъдеш – в това всъщност е въпросът…“
— Ерих Фром

Психологията, като наука за душата, изучава човешкото поведение и издирва мотивите, явни и скрити, обуславящи съответното поведение. Психологията, заедно с философията и етиката разглежда цялостната човешка личност и я подпомага в изкуството и да живее.

Като част от безкрайната Вселена, човекът е призван да открие своето място в нея, а това може да стане само като опознае дълбочината на своята същност. Единствено навлизайки дълбоко в себе си, човек може да изпълни предназначението си в живота, да намери своя смисъл, целта на своето съществуване и да успее да я реализира по най-добрия начин.

 Проблемът за смисъла на живота възниква, когато индивидът се изправи пред ситуацията свободно да избере стила на своя живот и пътя по който да го осъществи. Дали като приключение или като отговорност; дали като приятно прекарване на свободното време или като  творческо самоутвърждаване.

Смисълът на живота, отнесен към структурата на личността притежава няколко отличителни черти: На първо място е неговата пристрастност. Смисловите преживявания на личността са далече от безразличието. В тях винаги присъства и някакъв устойчив емоционален компонент. А някои от жизнените цели, които завладяват съзнанието, могат да се превърнат дори и в страсти. Различните екзистенциални емоции като: призвание, преклонение, възхита, вина, разочарование, празнота изразяват съдържанието на жизнените смисли.

Друга особеност на смисъла  е неговата обърнатост към Аз-а. Смисълът е неповторим и ценен само за конкретния човек и единствено негов, преживяванията са строго личностни.

Сакралността на смисъла също е важна особеност. За всеки човек целта на живота му се изживява като свещена в неговото съзнание.

Ситуираността на смисъла „тук и сега“ разкрива ангажираността  на Аз-а с непосредствено случващото се в рамките на конкретната ситуация.

Доколкото личността изразява един многопластов Аз, то смисълът може да се дефинира като отношение на Аз-а към действителността. Това е екзистенциално-ценностно отношение и обагря емоционално всяко конкретно преживяване, всяка ситуация.

Жизненият смисъл има своята психодинамична основа, обусловена от различната физиология на хората. Някои хора са надарени с т.нар. „физиологичен оптимизъм“, телесното устройство, само по себе си ги прави щастливи, а животът им се струва смислен и интересен. Но на повечето хора им се налага да положат сериозни волеви усилия, за да направят своя ценностен избор и да работят упорито, за да намерят и следват своите цели, които ще придадат стойност на живота им. В крайна сметка смисълът е свързан с правенето, той се осъществява в действието. А всяко действие, упражнено в типични ситуации води до създаване на нагласи, навици и привички, фиксира се в черти на характера.

Жизненото дело се оформя на базата на възникналите смисли в края на детството и през младостта на индивида. През останалия живот те остават относително постоянни, ако не възникнат някои жизени кризи. Смислите провокират всяка конкретна ситуация и са извор на емоции, положителни и отрицателни.

Много са пространствата, в които може да бъде намерен смисъла на живота. Той би могъл да бъде открит в различни ситуации: в процеса на търсене и намирането на истината за себе си; в различните ситуации на избор; в преоткриване на собствената неповторимост и уникалност; в любовта; в милосърдието; в страданието; в удоволствието; в действието; в самоактуализацията и в още много други неща. Тук ще разгледам различните търсения на смисъла в две от основните теоретични концепции в психологията – Психодинамичната и Хуманистичната.

ПСИХОДИНАМИЧНИ ТЕОРИИ – З.Фройд, А.Адлер, К.Г.Юнг, В.Франкъл

Зигмунд Фройд – Принцип на удоволствието

Разглеждайки проблема за смисъла на живота при Фройд се очертава разбирането за удоволствието, като нещото, което остойностява живота. Според него удоволствието, като самоцел е достатъчно силно, за да обясни човешкото поведение и мотивите му за различните избори. Човешкото битие е изпълнено с безпокойство. Стремежът към снемане на напрежението или към търсене на удоволствие са основните мотивационни тенденции, описани от Фройд. Човекът се разглежда като машина, задвижвана от сексуална енергия, наричана “либидо“. То причинява болезнено напрежение и освобождаването от него Фройд нарича „удоволствие“. Този динамизъм, водещ от напрежение, към освобождение и отново към възобновяване на напрежението, от страдание към удоволствие и обратно, е така нареченият „принцип на удоволствието“. На него е противопоставен друг – „принципа на реалността“, който сочи към какво трябва да се стреми човека и от какво да се пази в реалния свят. Когато се наруши равновесието между тези два принципа се нарушава и душевното здраве. Аз-ът има задача да примири То със Свръх-Аза, като това трябва да стане чрез различни възможности за задоволяване на желанията без да се нарушават правилата на социума. Изтласквайки дадено желание и подтискайки го човек не може да го контролира ефективно. Цивилизацията, моралът, Свръх-Азът изискват контрол над инстинктите и жертване на тяхното задоволяване. И тъй като между индивид и общество няма хармония, то правилата и нормите правят труден живота на човека и го лишават от щастие. Човешкото благополучие, или смисълът на живота се намират във възстановяване на хармонията между различните принципи на психичния апарат – То, Аз и Свръх-Аз, както и между преживяванията на личността в света.

Основна в учението на Фройд  е и теорията му за нагоните. Те управляват не само органичния, но и душевния живот. Основни са два инстинкта – към живота и към смъртта. Еросът е жизнеутвърждаващ, той обединява и свързва, а Танатосът е жизнеунищожаващ, той разделя и разрушава. Според Фройд целта на живота е смъртта, а самият живот може да се представи като един дълъг път към нея. За Фройд агресията е вродена, тя е присъща на човешката природа, тъй като тя също е източник на удоволствие. Част от енергията на Танатоса се неутрализира от либидото на Ероса и чрез Аз-ът се обръща навън. Така тя се проявява като стремеж към господство, доминиране и експлоатация. Друга част би могла да се трансформира от Свръх-Аз-а и да се прояви като автоагресия. Обществото е , което трябва да регулира Танатоса и да създава условия, за да помогне на човек да сублимира тази негативна енергия в нещо полезно.

Алфред Адлер – Принцип на силата.

За разлика от Фройд, Адлер ориентира психологичната мисъл към социалните детерминанти на поведението. Той разглежда човешкия индивид приоритетно като социално същество. Хората са „осъдени да бъдат социални“, те са съзнателни същества и разбират причините за поведението си. Те могат да осъзнават слабостите си както и да си поставят цели към които се стремят. Човешкото поведение се поражда и разгръща в определен социален контекст. За да се разбере човешката природа е нужно да се разберат социалните отношения. За Адлер вроденият инстинкт за сила или „стремежът към превъзходство“ е основната доминираща страна в човешкото поведение.

„Цел на чвешката душа е надмощието, съвършенството, сигурността, превъзходството.“ Чувството на малоценност възниква още в детството като реакция към неблагоприятните условия, препятстващи инстинкта за доминиране. Стремейки се към компенсиране на това чувство на малоценност индивидът реагира с ново чувство на превъзходство, с което се стреми да доминира другите. В своята теория Адлер разглежда чувството за непълноценност като подтик за саморазвитие и усъвършенствуване.

Стремежът към превъзходство има универсален характер, но се реализира в деструктивен и конструктивен вариант. Деструктивната реализация обхваща индивидите със слаби адаптационни способности. Те се стремят да доминират другите, водени от егоистични нагласи. Докато при конструктивното поведение, успешно адаптираните индивиди насочват волята си за власт в позитивна насока, като действат съобразно нуждите на другите и се съобразяват с тях.

Според Адлер човек е част от Космичното цяло и той бива оценяван в зависимост от това какво е отношението му към три кардинални въпроса: отношението му към другите, към професията и към любовта. Мнението на индивида за смисъла на живота се явява като ръководна нишка в неговото мислене, усещане и действие. Разглеждайки темата за живота, Адлер смята, че той има смисъл единствено отчитайки тясната взаимовръзка Човек-Космос, като в нея Космосът има формираща сила. Той е „баща на всичко живо“. Човешкото поведение е водено от вродени социални подбуди, които заставят човека да се отказва от егоистичните си цели, за сметка на целите на общността, стремейки се към изграждане на едно съвършено общество. Въвеждайки понятието „чувство на общност“ Адлер го определя като проява на сътрудничество в полза на другите. То е единствената възможност да се смекчи общото чувство на малоценност според него.

Приницпът на силата и властта, формулиран от Адлер и принципът на удоволствието, постулиран от Фройд, изразяват нетрансценденталисткото отношение към смисъла на живота и изправят човека пред противоречия, обричайки го на поражение. Удоволствието и щастието не са крайни цели, те са само странични продукти от търсене на смисъла. Истинското благо е възможно само когато човек се опитва да помогне за щастието на другите.

Карл Густав Юнг – Самопознанието – инидвидуация и трансценденция

Юнг в своята аналитична доктрина също като Фройд говори за силата на либидото, но неговото определние за либидо е много по-широко. То включва една генерализирана жизнена енергия. Разглеждайки структурата на психичния свят Юнг включва три нива: Съзнателното Его; Личното безсъзнателно – това са забравените и подтиснати преживявания, често обединени в комплекси и Колективното безсъзнателно, съдържащо целия опит на предишните поколения, включително и животинското наследство. Колективното безсъзнателно, наричано още Трансперсонално, формира основата на личността и оказва най-мощно влияние върху нея. Компонентите на колективното безсъзнателно Юнг нарича Архетипове и те са организаторите на нашия опит, като се проявяват в сънищата, фантазиите, творенията на културата като и в психичните разстройства.

За смисъл на човешкия живот Юнг определя пътуването, дълго, трудно и опасно към самия себе си. Поемайки по този път на самопознание човек сякаш се оглежда в „огледалото на водата“.

„Който отива към себе си, рискува да се конфронтира със себе си. Тази конфронтация е първия тест за смелост по пътя към себе си, тест , способен да изплаши повечето хора, защото срещата със себе си е едно от най-неприятните неща…“

Но ако човек има смелостта да свали маската си, която прикрива Персоната му и да види собствената си Сянка, както и да понесе това познание за себе си, тогава част от проблема е вече решен. Тогава той е приел личното несъзнавано и може да се опитва да го опознае все по-дълбоко. Целта на човека е да се научи да се познава, за да знае кой е.

Разглеждайки въпроса за смисъла на живота, Юнг разработва теория за развитие на личността, като очертава два етапа  – Индивидуацията и Трансценденцията. Индивидът, в един по-зрял етап от живота си, когато е събрал достатъчно житейски опит, развил е различни страни от своята индивидуалност, разгърнал е съзнавания и несъзнаван пласт от своята психика, изпитва необходимост да опознае в дълбочина себе си, за да може да реализира напълно вложените в него качества и способности. Това е процесът на индивидуацията. Тя е свързана с извеждане на части от несъзнаваното и интегрирането им към съзнанието, където се простира Аз-идентичността. Разумният и съзнаващ Аз действа на полето на съзнанието, а цялостната личност включва съзнавано плюс несъзнавано. Така частта трябва да се опита да разбере цялото. В резултат от процеса на индивидуацията съзнанието се разширява значително, противоположностите, вече осъзнати, взаимно се балансират и хармонизират, и се превръщат в органична цялост. Компенсаторните личностни процеси, като изтласквания, проекции, рационализации, стават излишни, освобождават енергия, която може да бъде използвана за личностно израстване. Индивидуацията няма за цел да ни направи по-знаещи и по-умни, тя има по-глобална задача, носи ни мъдрост.

Правилно протичащия процес на индивидуация води до готовност за трансценденция. Личностно-индивидуалното хвърля мост към универсалността, към хуманността и цялото човечество, към космоса. На този етап ролята на колективното несъзнавано нараства като решението на колективните проблеми вече става с колективни средства.

Виктор Франкъл – Страданието

Франкъл е представител на модерната екзистенциална анализа, а извесна е основната тема на екзистенциализма: да живееш, значи да страдаш, да оцелееш – значи да намериш смисъла в страданието. Съгласно неговото учение – Логотерапията, първичната мотивираща сила, която движи човека е неговият стремеж да намери смисъл на своето съществуване. Ако животът изобщо има свое предназначение, то страданието и умирането също трябва да го имат. Но това предназначение всеки трябва да го открие сам за себе си. Никой друг не би могъл да открие какъв е смисъла на твоя собствен живот. Това е строго лична отговорност, която трябва да се поеме, за да може да живее и израстне дадената личност. Животът изобщо не е лек, често пъти той дори е един безкраен низ от страдания. Но ако индивидът намери своя смисъл в него, той се явява като една сигурна опора и една светлина, която ще осветява пътя му дори и през най-трудните моменти и ще поддържа духа му. Или както казва Ницше: „Онзи, който има за какво да живее, може да мине с почти всякакво как.“

Учението на В.Франкъл е неотделимо свързано с неговата житейска съдба. Той преминава през ада на концентрационните лагери, изправя се лице в лице с въздесъщото страдание и силите на злото. Поставен е в крайната ситуация да разбере как се държи едно човешко създание, когато осъзнае, че „няма какво повече да губи освен абсурдно голия си живот.“ Това което остава на човека е неговата последна и единствена свобода – „да избере своето отношение при всякакви обстоятелства“. Правейки своя нравствен избор, човек може да се приравни до състоянието на животното, с единствената цел да оцелее на всяка цена. Но може да избере и другия вариант, при който ще запази единственото, което му е останало – неговото човешко достйнство, и да се извиси над външните обстоятелства, оставайки си Човек.

Никой не може да избяга от страданието. Навлизайки в живота ни то ни изправя пред отчаяние, разочарование , страх. Да се открие смисъл в дадена трудна ситуация не води до промяна на самата ситуация. Променя се личното отношение към нея и така чувствата на отчаяние и безнадежност се заменят с надежда.

„Трябва да научим себе си, че от истинско значение е не какво ние очакваме от живота, а какво живота очаква от нас. Трябва да спрем да се питаме за смисъла на живота, а да помислим за себе си като за онези, пред които животът всеки ден и час поставя въпроси.“

Франкъл разглежда смисъла на живота като различен за всеки човек и за всяка житейска ситуация. Човек не трябва да търси един абстрактен смисъл, а да положи усилия да открие какво е неговото предназначение, неговата собствена мисия в живота и да се постарае да я осъществи по възможно най-добрия начин. Всеки човек е неповторим и незаменим и само той може да осъществи това, което е определено за него. Затова и отговорността е строго лична и неотменнна.

Развивайки идеята за смисъла на живота, Франкъл въвежда понятието „екзистенциален вакуум“, за който смята , че е широко разпространен феномен на днешното време. Той се явява в резултат на все по-навлизащата автоматизация в бита и все по-нарастващото свободно време на хората. Изявява се главно със сътояние на отегчение, намиращо израз като конформизъм или като тоталитаризъм.Възпрепятстваната воля за смисъл се компенсира чрез волята за власт, като много често намира израз в една от най-примитивните и форми – трупането на пари. Желанието за удоволствие също е начин за компенсиране на нарушената воля за власт.

Унесен в преследването на щастието и в търсене на целта на живота човек може по един парадоксален начин да се отдалечи от него. Колкото повече съзнателни усилия се полагат за намирането на смисъла, толкова той като че ли се изплъзва. Трябва да осъзнаем, че успехът и щастието  идват тогава, когато престанем да мислим за тях, а действаме в полза на другите, забравяйки за собственото си Его. Колкото и лош да е света, колкото и лош да става, всеки от нас е призван да „направи най-доброто на което е способен“ от себе си. Нравственото издигане и усъвършенстване трябва да е цел на всеки човек, въпреки тъжната констатация на Спиноза, който в края на своята „Етика“ заключва, че „всичко възвишено е тъй трудно и рядко.“

ХУМАНИСТИЧНИ  ТЕОРИИ

Хуманистичното направление в психологията възниква през 50-те години на 20 век, опирайки се на екзистенциалистичните тенденции във философията за смисъла и безсмислието в човешкото съществуване. То се явява като противовес на „психологията на вещите“ и „психологията на нагоните“. Най-ярките представители на това направлени са А.Маслоу, К.Роджърс и Е.Фром.

А.Маслоу – Себеактуализацията

Той разглежда човека в изключително позитивна светлина. Човешката природа е добра по принцип, човек в основата си е добър, а негативните черти, които той може да развие в последствие са в резултат на обкръжаващата го враждебна социална среда. Основната цел на човека е самоосъществяването и саморазвитието. Творчеството е унивирсална характеристика на живота. Всеки човек се ражда със спонтанна способност за творчество, която би могла да се прояви във всяка дейност и ситуация. В процеса на възпитанието и социализацията тази способност обаче се губи у повечето хора. Маслоу вярва, че човек трябва да се извиси над биологичната си природа както и над неблагоприятните социални условия. Той е способен да загърби миналото си и да се устреми напред към бъдещето, както и да разгърне своя човешки потенциал. Пълноценното развитие на човешките способности Маслоу дефинира , въвеждайки термина „себеактуализация“. Тя стои на върха на създадената от него пирамида на основните жизнени потребности, мотивиращи човешкото поведение.

В основата на пирамидата са базовите, физиологичните потребности, касаещи биологичното оцеляване. Това са потребностите от кислород, храна, вода, сън, физиологична активност.Те трябва да са поне минимално удовлетворени, за да се върви към по-висшите потребности.

На второ място е потребността от сигурност, включваща безопасност, защита, стабилност, ред и порядък. Ако съответната социална среда не ги удовлетвори се пораждат страх, несигурност и тревожност у индивида и това препятства по-нататъшното му развитие.

Трето място заема потребността от принадлежност и любов. Тук спадат нуждите от общуване с другите, приемане и признаване от тях, принадлежност към дадена общност. За много хора целта и смисълът на живота се свеждат до желанието да бъдат приети и признати от определена група в обществото, това става тяхната доминираща цел, оформяща постъпките им. Дефицитът на любов и близост могат да доведат човека до дълбоко отчаяние и самота.

Четвъртата потребност е тази от самоуважение, както към себе си, така и към другите. Когато тя не е удовлетворена у индивида се формира чувство на малоценност, безсмислие, пасивност и зависимост.

На самия връх на пирамидата е разположена потребността от себеактуализация, изискваща да развиеш в най-пълна степен своите способности, да постигнеш максимума на който си способен. Изискването тук е да правиш всичко, с което се занимаваш по най-добрия начин. На това именно ниво хората се различават най-много помежду си.

Маслоу вярва в заложеното добро у човека и го призовава да надмогне всички неблагоприятни обстоятелства, да се издигне над масовите потребности от по-ниските нива и да развие своя заложен потенциал. Целта и смисъла на живота за него са в неотклонно следване на пътя на личното себеусъвършенстване.

К.Роджърс – Пълноценното функциониране

Целта на живота и най-дълбоката същност на човека се намират, според Роджърс, в движението напред, в развитието, в себеосъществяването. Пълноценно функциониращият човек се отличава с някои особености като: откритост към преживяванията, екзистенциален начин на живот „тук и сега“, организмично доверие, емпирична свобода, креативност. Човекът е „поток от ставане“, „текущ процес“, а не „завършен продукт“. У човека има от всичко – и от доброто, и от лошото. Когато не се подтискат емоциите, желанията, потребностите те взаимно се балансират и хармонизират. Себеактуализацията, според Роджърс, се проявява по няколко начина: чрез нарастваща диференциация на органите и функциите; чрез продължаване на себе си в оръдия и репродукция; чрез движение към нарастваща независимост и отговорност за себе си; чрез социализация. По своята същност себеактуализацията е съпроводена не толкова с приятни изживявания, колкото с мъка, болка, борба и различни удари. За съжалени твърде много хора спират някъде по пътя на своето развитие без да го осъществят напълно. Няколко са важните предпоставки, за да реализира човек себе си. На първо място той трябва да бъде себе си, да следва своята природа, да се приеме и обикне, такъв какъвто е. Задължително условие е и вярата в себе си и възможностите си за развитие. Важно е човек да е открит и отворен към своя опит, към това, което става вътре в него и извън него. Съществено условие е също и да се живее в настоящето, да има максимум адаптация и текуща, променяща се организация на Аз-а и личността. Важна предпоставка за пълноценното функциониране е човек да не опростява или ограничава възможностите, които животът му предлага, поради страх, предразсъдъци или нещо друго. Независимост, свобода, уважение към другите, както и вътрешния контрол имат съществено значение за правилното себеразвитие. Пълноценното функциониране на всеки човек е уникално, продължава през целия му жизнен път и е най-важната цел в живота му.

Ерих Фром – Любовта, свободата, продуктивността

„Всеки човек може да направи от живота си нещо повече от това, което е в момента“ е дълбоко убеден Фром. Проблемите които вълнуват този голям мислител-хуманист са тези за човешката свобода и автономност, за отговорността на личността, за постепенното и обезличаване, за илюзиите, които я дебнат отвсякъде, за загубата на собственото Аз, на спонтанността и индивидуалността, както и много други жизнено-екзиктенциални въпроси. Фром разглежда човека като продукт от динамичното взаимодействие между вродените му потребности от една страна и натискът на социалните предписания от друга.

Днешният човек е „жаден за живот“, но за съжаление той е загубил способността си да изживява спонтанно всеки трепет, всяко вълнение. Какво е за него свободата? От една страна той смята, че се е избавил от външните окови и е способен да постъпва според собствените си желания. Лошото е , че се подчинява на анонимни авторитети, приема едно Аз, което не е негово, и всъщност се залъгва, че знае какво иска, мисли и чувства. Отговор на въпроса за проблема на свободата Фром намира в спонтанната дейност. Така човек се обединява със света, с природата и със себе си. Най-важният компонент на тази спонтанност е обичта. Обичта, разгледана не като сливане на Аз-а с друга личност, не като подчинение на друг човек, а обич като „спонтанно утвърждаване на другите, като съюз на личността с другите хора при съхраняване на собственото Аз.“

Невъзможно е да се разберат емоционалните и душевни разстройства на човека без да се държи сметка за неговите ценностни и нравствени конфликти.“ „За да бъде уверен в своите ценности – казва Фром- човек трябва да познава самия себе си и своята способност за добро и продуктивност.“ Именно в продуктивността той вижда разрешение на нравствения проблем в обществото както и на парадокса на човешкото съществуване, при който човек „търси едновременно и близост и независимост, и единство с другите хора, и запазване на своята особеност и уникалност.“ Любовта, освен със загриженост и отговорност, трябва да е съпроводена и с уважение към съответната личност, за да не се изяви като господство и притежание.

При формирането на чертите на характера изключителна е ролята на обществената система, в която живее и функционира човека. Всяко общество съдейства за формирането на такива черти на характера, които са нужни за неговото съхранение в икономически, политически и социален план. Съвременното общество е изцяло пазарно ориентирано. То подтиска естествените човешки импулси за жизненост, свобода и любов. То е едно „болно общество“ котео лишава човека от естественото му право на щастие и развитие в живота., заставяйки го да се прекланя пред дълга и професията си. Това общество постепенно дехуманизира човека, поставяйки икономическите съображения като основна негова ценност, превръща егоизма в „норма на човешкото поведение“, отчуждава човека от самия него, внушавайки му безразличие към другия и тотална липса на отговорност. Днешното общество отхвълря на заден план духовното у човека, превръща любовта в консумиране на другия, възвеличава вещоманията и успеха на всяка цена, поставя егоизма на пиедестал, прикривайки го под формата на „себеутвърждаване“, насажда омраза, нихилизъм, скука, апатия и тотална загуба на смисъл в живота.

Определящ в съвременността това е „притежателния модус“, а не „битийния“ такъв. Обществото ни е ориентирано, според Фром, към потребление, придобиване на някаква собственост и безогледно трупане на печалби. Потреблението е една от най-значимите форми на притежание в съвремените индустриални общества. То има двойнствена функция, от една страна намалява тревожността, а от друга я увеличава, защото това, което има човек в един момент престава да му носи удовлетворение и той се принуждава да увеличава все повече и повече потреблението.Притежателният модус е ясно очертан в девиза: “Аз съм това , което имам и потребявам“. Целите на живота за повечето хора са ориентирани към материалните ценности, както и към властта, славата и успеха на всяка цена. Консуматорски настроени те приемат това за най-есетествения и приемлив начин на съществуване. Другите, доста по-малко на брой, тези с битийна ориентация, „разчитат на това, че са живи същества и че в хода на общуването ще се роди нещо ново, ако не изневерят на себе си, а спонтанно реагират на ситуацията“.

Но Фром задава риторичния въпрос: „Ако аз съм това, което имам, в случай че го загубя, кой съм тогава?“ Така се появяват онези сразени, опустошени хора, които в един момент от живота си разбират по какъв грешен път са вървели. Другите, намерили смисъла на живота си в себеосъществяването и в придържането към изначалните, общочовешки ценности, знаят, че „Ако аз съм онова, което съм, а не онова, което имам, никой не може да застраши сигурността ми и да ме лиши от чувството на идентичност. Центърът на моето съществуване е в самия мен, способността ми да бъда и да реализирам същностните си сили е част от моя характер и зависи единствено от мен“.

Алчността, съперничеството, антагонизмът и страхът са естествен резултат от притежателната ориентация. Жизнеността, спонтанността, хармоничността, радостта от живота и безкористната всеобхватна любов са следствие от битийната ориентация.

Тя е тази, която трябва да създаде Новия човек.